Сара Маас - Двор от рози и бодли

Грабнах още един нож от масата, единственото, което можех да сторя в момента, докато не открия начин да стигна до колчана си.

– Махай се – казах грубо на създанието и размахах двата ножа пред себе си. Не виждах никакво желязо, което да ми послужи за допълнително оръжие, освен ако не хвърля към звяра гривните на сестрите си. – Махай се и не се връщай.

Макар че думите ми бяха остри, коленете ми бяха омекнали и ми беше трудно да задържа ножовете в ръцете си. Дори и гвоздей, един проклет железен гвоздей можеше да ми свърши работа, ако го имаше.

Звярът изрева срещу мен и цялата колиба се разтресе, а чиниите и чашите затракаха. Вратът на създанието продължаваше да е открит. Изобщо не ме биваше в мятането на нож, но въпреки всичко метнах ловджийския си нож към него.

Бързо – толкова бързо, че не видях как го направи, той протегна лапа напред и отхвърли ножа настрани, след което щракна със зъби в лицето ми.

Аз отскочих назад и почти се препънах в свитото тяло на баща си. Елфът можеше да ме убие. Можеше, но скокът му беше само предупреждение. Неста и Илейн, облени в сълзи, се молеха на разни забравени богове, които може би още се навъртаха наоколо.

– КОЙ ГО УБИ?

Звярът закрачи към нас. Сложи лапа върху масата и тя простена по тежестта ù. Ноктите му се забиха в дървото с тъп звук, един по един.

Осмелих се да направя крачка напред, а звярът протегна муцуна към нас и ни подуши. Имаше зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици. Не бяха животински очи, не и с тази форма и цвят. Гласът ми бе удивително спокоен, когато попитах:

– Кого?

Той изръмжа – гърлен звук, в сравнение с който ръмженето на вълка в гората беше като скимтене на кученце.

– Вълка – каза той и сърцето ми прескочи един удар. Сега гласът му не звучеше като рев, но все още бе гневен... дори се долавяше някаква скръб.

Плачът на Илейн стана истеричен. Аз вирнах глава.

– Вълк ли?

– Едър вълк със сива козина – изръмжа той в отговор. Дали щеше да разбере, ако излъжа? Елфите не можеха да лъжат – всички смъртни знаеха това, но дали можеха да надушат лъжите от устата на хората? Нямаше как да се спасим с бой, но може би имаше други начини.

– Ако е бил убит по погрешка – казах на звяра възможно най-спокойно, – какво можем да предложим в отплата?

Това беше някакъв кошмар и сигурно след секунда ще се събудя край огъня, изтощена от деня на пазара и следобеда с Айзък.

Звярът изрева, което вероятно трябваше да мине за горчив смях. Вдигна лапа от масата и закрачи в кръг пред избитата от пантите врата. Студът хапеше така силно, че потреперих.

– Отплатата, която дължите, е онази, която се изисква според Договора, сключен от двете ни царства.

– За един вълк? – изненадах се аз, а баща ми промълви името ми като предупреждение. Имах смътен спомен, че някой ми чете Договора по време на уроците, които взимах като дете, но не си спомнях нищо за вълци...

Звярът се извъртя рязко към мен.

– Кой уби вълка?

Втренчих се в изумрудените му очи.

– Аз.

Той премигна, погледна към сестрите ми, после към мен, към слабото ми тяло, в което без съмнение виждаше единствено уязвимост.

– Сигурно лъжеш, за да ги спасиш.

– Нищо не сме убивали! – изплака Илейн. – Моля... моля ви , пощадете ни!

Неста рязко ù изшътка, без сама да спира да ридае, и бутна Илейн по-надалеч зад себе си. Сърцето ми замря, когато го видях.

Баща ме се изправи на крака, пъшкайки от болката в крака, и се опита да закуцука към мен, но аз отново казах:

– Аз го убих.

Звярът, който душеше сестрите ми, ме огледа внимателно, а аз изопнах рамене.

– Днес продадох кожата му на пазара. Ако знаех, че е елф, нямаше да го докосна.

– Лъжкиня – изръмжа той. – Знаела си. Дори изкушението да го убиеш щеше да е още по-голямо, ако знаеше, че е един от нас.

Вярно, вярно, вярно.

– А можеш ли да ме виниш?

– Той нападна ли те? Провокира ли те?

Отворих уста да отговоря положително, но...

– Не – признах. И моят глас звучеше като ръмжене. – Но предвид това какво е сторил вашият вид на нашия и какво продължавате да ни причинявате , дори да знаех със сигурност, че е елф, смъртта му щеше да е заслужена.

По-добре да умра с вдигната глава, отколкото като червей, гърчещ се в краката му, молещ за пощада.

Нищо че ревът, който последва, бе олицетворение на гнева и яростта.

Пламъците на огъня осветиха огромните му зъби и аз се зачудих какво е усещането тези зъби да се впият в гърлото ми и колко силно ще пищят сестрите ми преди самите те да бъдат убити. Изведнъж осъзнах, внезапно и пределно ясно, че Неста ще се опита да даде на Илейн време да избяга. Не на баща ми, когото ненавиждаше с цялото си безчувствено сърце. Не на мен, защото Неста винаги е знаела и мразела факта, че двете с нея сме като двете страни на една монета и че аз мога и сама да се защитавам. Но за Илейн, за нежната душа, която гледа цветя, за мекосърдечната Илейн... Неста ще даде живота си за нея.