Сара Маас - Двор от рози и бодли

Запъна се на името ми и преглътна с усилие.

– Иди някъде другаде, на ново място, и изгради там живота си.

Отвън звярът беше само сянка в мрака, чакаща да ме отведе при съдбата, която неволно навлякох на мен и семейството ми. Живот за живот, но какво става, ако животът, даден в отплата, означава загубата на други три? Самата мисъл за това ме парализираше, вледеняваше тялото и душата ми.

Никога не казах на баща ми за обещанието, което дадох на майка ми, и нямаше смисъл тепърва да го правя. Затова се отърсих от ръцете му и излязох.

Оставих скърцането на снега под краката ми да заличи последните думи на баща ми и последвах звяра към обгърнатата в нощен мрак гора.

Всяка стъпка към гората ми се струваше твърде бърза и лека, водеща ме прекалено бързо към мъченията и нещастията, които ме очакваха. Не посмях да погледна назад към колибата.

Навлязохме сред дърветата. Навсякъде цареше мрак.

До едно дърво търпеливо стоеше бяла кобила, незавързана, кожата ù блестеше като току-що навалял сняг на лунна светлина. Когато звярът я доближи, тя леко наведе глава – в знак на уважение преди всичко.

Той ми посочи с лапа да се кача на кобилата. Животното остана спокойно дори когато той толкова се доближи до него, че можеше да го изкорми с един удар. За последен път яздих преди години, при това пони, но ми стана приятно, когато усетих топлината на кобилата под измръзналото си тяло, докато се качвах на седлото. Тя бавно тръгна напред. Без светлина, която да указва пътя, оставих животното да следва звяра. Двамата бяха почти еднакви на ръст. Не се учудих, когато поехме на север, към земите на елфите, макар че стомахът ми се сви толкова силно, че изпитах болка.

Да живея с него. Вероятно ще живея до края на смъртния си живот в земите му. Може и да е проява на милост, но пък той не уточни точно как ще живея. Договорът забраняваше на елфите да ни поробват, но... това може би изключва хората, убили елфи.

Сигурно вървяхме към онази цепнатина в стената, през която е дошъл тук, за да ме отвлече. И щом преминем невидимата стена, щом стъпим в Притиан, семейството ми няма да може да ме намери. Ще бъда агне в царството на вълците. Вълци... вълк.

Убих елф. Ето това направих.

Гърлото ми пресъхна. Убих елф. Само че той изглеждаше и се държеше като вълк. Не мога да се насиля да съжалявам за стореното. Не и когато семейството ми остава там и ще умира от глад, не и когато това означава едно зло и кръвожадно чудовище по-малко на този свят. Звярът изгори ясеновата ми стрела, така че трябва да разчитам само на късмета си, за да намеря макар и една треска от ясен, която да ми даде възможност да го убия. Или поне да го забавя.

Знанието за тази тяхна слабост, за уязвимостта им към ясеновото дърво беше единствената причина хората да оцелеят по време на бунта им срещу Върховните елфи в миналото – тайна, разкрита на хората от елф, предал собствения си вид.

Кръвта ми съвсем се смръзна, докато се оглеждах напразно за тънките стволове и голямата корона от разперени клони, по които се научих да разпознавам ясените. Никога не съм виждала гората толкова притихнала. Каквито и животни да бродят из нея, явно изглеждат безобидни в сравнение със звяра, който крачи до мен въпреки видимото спокойствие на кобилата. Надявам се видът му да държи останалите елфи надалеч, когато навлезем в неговото царство.

Притиан . Думата отекваше като погребален звън в съзнанието ми, отново и отново.

Земи, той спомена, че има земи, но що за дом имаше в тези земи? Кобилата ми беше прелестна, а седлото – от качествена кожа, което означава, че звярът има някакъв досег с цивилизования живот. Никога не съм чувала подробности за начина, по който живеят Върховните елфи... всъщност не съм чувала кой знае колко за тях, освен за смъртоносните им умения и желания. Стиснах поводите, за да не позволя на ръцете ми да се разтреперят.

Малко от разказите за Притиан идваха от очевидци. Смъртните, които минаваха стената – или доброволно като дан от Децата на благословените, или отвлечени, никога не се връщаха. Повечето от тези легенди знаех от селяните, макар че и баща ми понякога разказваше по някоя не чак толкова страшна история във вечерите, когато се опитваше да си спомни, че със сестрите ми съществуваме.

Доколкото зная, Върховните елфи все още управляват северните райони на нашия свят – от нашия голям остров в тясното море, отделящо ни от внушителния континент, през бездънните фиорди, замръзналата пустош и пясъчните пустини чак до огромния океан от другата страна. Някои елфически земи са империи. Над други властват крале и кралици. А има и места като Притиан, разделени на няколко територии, управлявани от Велики господари – създания с такава невероятна сила, че според легендите могат да сринат цели сгради със земята, да унищожат армии и да те заколят преди да успееш да мигнеш. Не се съмнявах, че е вярно.