Сара Маас - Двор от рози и бодли

Когато баща ми не отговори, аз пристъпих още една крачка напред. Трябваше да изкарам елфа оттук, да го отдалеча от семейството си. Съдейки по това как отхвърли ножа ми, единствената ми надежда за бягство е да успея някак да се промъкна покрай него. Тъй като слухът му е много остър, силно се съмнявах, че скоро ще ми се отдаде подобна възможност. Най-напред трябваше да го накарм да повярва, че съм се укротила. Ако се опитам да го нападна или да избягам преди това, той ще унищожи семейството ми просто за удоволствие. А след това ще ме намери. Нямах избор, освен да тръгна с него. По-късно може би ще открия възможност да му прережа гърлото. Или поне да го забавя достатъчно, че да избягам.

Ако елфите не могат да ме открият, няма как да ме накарат да спазвам Договора. Дори това да означава да стана прокълнат клетвопрестъпник. Но ако тръгна с него, ще престъпя най-важното обещание, което някога съм давала. Със сигурност то е много по-значимо от някакъв договор, който дори не съм подписвала.

Отпуснах леко хватката върху останалия нож в ръката ми и се вгледах в зелените очи пред мен. Мина доста време, преди да кажа:

– Кога тръгваме?

Вълчите черти все още бяха изкривени в силна ярост... злоба. Каквато и надежда да таях, че мога да се бия с него, тя изчезна в момента, в който той тръгна към вратата. Не, не към вратата, а към колчана ми със стрели зад нея. Извади ясеновата стрела, подуши я и изръмжа. Уверено я счупи на две и хвърли парчетата в огъня зад сестрите ми, преди да се обърне отново към мен. Подуших края си в дъха му, когато каза:

– Сега.

Сега . Дори Илейн надигна глава и ме погледна с безмълвен ужас. Само че аз не можех да я погледна, не можех да погледна Неста... не и докато стояха така, свити, мълчаливи. Обърнах се към баща ни. Очите му блестяха от сълзи, затова насочих поглед към малкото шкафове в стаята – около дръжките им все още личаха рисунки на вече избелели, прекалено жълти нарциси. Сега .

Звярът пристъпи към вратата. Не исках да мисля къде ще ме заведе и какво ще направи с мен. Опитите за бягство бяха безсмислени, докато не настъпи точният момент.

– Сърнешкото трябва да ви стигне за още две седмици – казах аз и започнах да събирам дрехите си и да ги обличам, за да се предпазя от лютия студ. – Започнете с прясното месо, после изяжте сушеното... знаете как да си го приготвите.

– Фейра... – промълви баща ми, но аз продължих, докато завързвах връзките на наметалото си.

– Оставих парите от кожите на скрина – казах. – Ще ви стигнат за известно време, ако внимавате.

Накрая отново вдигнах очи към баща си в опит да съхраня чертите на лицето му. Очите ми започнаха да смъдят, но премигнах и отпъдих неканената влага, след което пъхнах ръце в износените си ръкавици.

– Когато дойде пролетта, ловувайте в горичката на юг от големия завой на Силвърспринг Крийк, зайците си правят леговищата там. Кажете на... кажете на Айзък Хейл да ви покаже как се правят капани. Миналата година го научих.

Баща ми кимна и покри устата си с ръка. Звярът изръмжа предупредително и с един скок се озова навън. Понечих да тръгна след него, но спрях да погледна сестрите ми, все така свити до огъня, сякаш няма да помръднат, преди да съм тръгнала.

Илейн промълви името ми, но не се надигна, остана с наведена глава. Затова се обърнах към Неста, чието лице толкова напомняше майка ни, също толкова студено и безмилостно.

– Каквото и да правиш – казах тихо, – не се омъжвай за Томас Мандрей. Баща му бие жена си и никой от синовете му не го спира.

Очите на Неста се разшириха, но аз продължих:

– Синините се скриват по-трудно от бедността.

Неста се скова, но не каза нищо. Нито една от сестрите ми не продума, когато се обърнах и поех към отворената врата. Една ръка хвана моята и ме спря.

Обърнах се и видях как баща ми отваря и затваря уста. Звярът отвън, усетил, че ме задържат, изрева отново и разтресе колибата.

– Фейра – каза баща ми. Пръстите му трепереха, когато се вкопчи в облечените ми в ръкавици ръце, но погледът му стана по-ясен и по-смел, отколкото съм го виждала от години. – Винаги си била твърде добра за това място, Фейра. Твърде добра за нас, твърде добра за когото и да е тук.

Той стисна ръцете ми.

– Ако някога избягаш, ако ги убедиш, че си изплатила дълга си, не се връщай.

Не очаквах сърцераздирателно сбогуване, но със сигурност не очаквах това .

– Никога не се връщай – каза баща ми, пусна ръцете ми, хвана ме за раменете и ме раздруса. – Фейра.