Сара Маас - Двор от рози и бодли

Моят затвор или спасение, не можех да реша.

Портата се разтвори сама, не се виждаше нито вратар, нито страж, и звярът мина през нея. Исках или не, кобилата ми го следваше.

Имението се издигаше насред безкрайна зеленина. Никога не бях виждала нищо подобно, нашето имение не можеше да се сравнява с това. Сградата беше обвита от рози и бръшлян, с малки дворчета и балкони, и стълбища, сякаш изникнали от мраморните ù стени. Гора ограждаше земите, но беше толкова обширна, че почти не виждах къде е краят ù. Толкова цветове, толкова светлина, толкова движение и плътност... Не можех да поема всичко наведнъж. Ще е безполезно да се опитам да нарисувам всичко това, никога няма да предам цялата му красота. Смайването ми за малко да изличи страха, но мястото изглеждаше толкова празно и тихо. Дори градината, през която минавахме, следвайки една чакълена пътека към главния вход на сградата, приличаше на замряла, спяща. Над редиците аметистови ириси, кокичета и масленожълти нарциси, полюшвани леко от нежния бриз, ноздрите ми отново доловиха слабата смрад на метал.

Разбира се, че имаше магия, тук цареше пролет. Какви нечестиви сили притежаваха елфите, че да направят земите си толкова различни от нашите, да контролират сезоните и времето, сякаш им принадлежаха? По гърба ми се стичаха струйки пот, а всичките дрехи, които бях навлякла, изведнъж започнаха да ме задушават. Завъртях китките си наляво-надясно и се раздвижих. Каквото и да ме е държало неподвижно, вече беше изчезнало.

Звярът продължи напред и ловко прескочи мраморните стълби, водещи към огромните дъбови врати, с един-единствен грациозен скок. Безшумните панти на вратите се отвориха пред него и той влезе вътре. Сигурно е планирал цялото ни пътуване. Държал ме е в безсъзнание, за да не мога да намеря обратния път към вкъщи или да видя какви смъртноопасни елфически територии лежат между неговите земи и стената. Опипах дрехите си за ножа, но вместо него усетих само пластове захабен плат.

От мисълта как онези нокти са тършували из дрехите ми, за да открият ножа, ми пресъхна устата. Потиснах яростта, страха и погнусата, а кобилата ми спря, без никой да ù казва, точно в подножието на стълбището. Посланието беше пределно ясно. Извисяващото се над главата ми имение сякаш ме наблюдаваше, чакаше.

Хвърлих поглед през рамо към все още отворените порти. Ако трябва да проявя смелост и дръзост, сега е моментът.

На юг – трябва просто да тръгна на юг и рано или късно ще стигна стената. Ако преди това не се натъкна на нещо. Подръпнах поводите на кобилата, но тя не помръдна, дори когато забих пети в ребрата ù. Изсъсках ниско и пронизително. Добре. Пеша ще е.

Когато допрях земята, коленете ми се огънаха, а пред очите ми проблеснаха светлинки. Хванах се за седлото, а лицето ми се изкриви в гримаса. Бях замаяна от глад и болка от дългото седене на седлото. Сега, трябва да тръгна сега . Опитах се да стана, но светът още се въртеше около мен.

Само глупак ще хукне да бяга без храна и без сили. Няма да измина и половин километър в това състояние. Дотогава той ще ме хване и разкъса на парченца, както обеща.

Поех си дълбоко въздух на пресекулки. Храна, трябва да намеря храна, после ще избягам в първия удобен момент. Това ми прозвуча като достатъчно разумен план.

Щом се усетих достатъчно стабилна, за да ходя, оставих коня пред стълбите и ги заизкачвах стъпало по стъпало. Със свито гърло минах през отворените врати и се озовах сред сенките на къщата.

Отвътре беше още по-пищна. Мраморната настилка под краката ми блестеше, направена от шахматно разположени черни и бели квадрати, а наоколо се виждаха десетки врати и едно огромно стълбище. Пред мен се простираше безкраен коридор, който свършваше пред двойка стъклени врати в другия край на къщата. През тях зърнах друга градина, още по-красива от тази отпред. Нито следа от тъмница – никакви писъци и плач не идваха от скрити помещения отдолу. Нищо, освен гърлено ръмжене иззад една врата, толкова дълбоко, че разлюля вазите, натъпкани с хортензии и пръснати по няколко масички във фоайето. Сякаш в отговор на звука двойка лакирани дъбови врати се отвориха вляво. Заповед да вляза.

Пръстите ми трепереха, когато потърках с тях очите си. Знаех, че някога Върховните елфи са строили дворци и храмове из целия свят – сгради, които моите човешки прадеди унищожили след Голямата война от злоба, но никога не съм се замисляла как живеят днес, с каква елегантност и богатство разполагат. Никога не съм се замисляла, че елфите, тези диви чудовища, може да притежават имения, по-великолепни от всеки човешки дворец. Може би слуховете, че Притиан е жестоко, ужасно място, са лъжливи.