Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Е? – каза непознатият – също Върховен елф, червенокос и облечен в елегантна туника с цвят на потъмняло сребро. И той носеше маска. Направи бърз поклон към мъжа, седнал начело на масата, и скръсти ръце пред гърдите си. Не забеляза присъствието ми, притиснала гръб на стената.

– Какво „е“? – похитителят ми наклони глава на една страна с движение по-скоро животинско, отколкото човешко.

– Андрас мъртъв ли е?

Похитителят ми... или спасител, или каквото там беше, кимна.

– Съжалявам – тихо промълви той почти на себе си.

– Как е станало? – попита рязко непознатият и го хвана за ръцете толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

– Ясенова стрела – каза другият. Червенокосият му събеседник изсъска. – Договорът ме призова и отведе при смъртната, отговорна за това. Предложих ù убежище.

– Едно момиче... човешко момиче е убило Андрас.

Не прозвуча като въпрос, а като наниз от отровни думи. Той хвърли поглед към другия край на масата, където стоеше столът, подготвен за мен. – И зовът е открил виновното момиче.

Мъжът в златната маска се изсмя глухо и горчиво и ме посочи.

– Магията на Договора ме отведе право до прага ù.

Непознатият се завъртя с неподозирана грация. Маската му беше бронзова и имаше лисичи черти, скривайки всичко, освен долната половина на лицето му, както и нещо, което приличаше на дълбок белег от нож от челото до долната му челюст. Маската не скриваше едното му липсващо око, на чието място имаше златисто топче, което се движеше , сякаш наистина виждаше с него. Топчето се спря на мен.

Дори от другия край на стаята видях как живото му, кафяво око, се разшири от учудване. Той подуши веднъж и устните му се извиха, разкривайки два реда прави бели зъби, после се обърна към другия елф.

– Шегуваш се – тихо каза той. – Това кльощаво нещо е свалило Андрас с една-единствена ясенова стрела?

Кучи син, абсолютен кучи син. Колко жалко, че в момента нямах стрела, за да прострелям и него.

– Тя си призна – каза златокосият рязко и прокара пръст по ръба на бокала си. От пръста му изскочи дълъг, смъртоносен нокът, който задраска по метала. С огромни усилия задържах дишането си равномерно. – Не се опита да го отрече.

Елфът с маска на лисица приседна в края на масата, а дългата му коса с цвят на пламък улови отблясъците на слънчевите лъчи. Можех да разбера защо носи маска – с този ужасен белег и липсващо око, но другият Върховен елф изглеждаше наред. Може би носи маската, за да е съпричастен. Може би това обяснява тази безумна мода.

– Е – изсъска червенокосият, – сега трябва да се занимаваме с това нещо заради безполезната ти милост, с която провали...

Пристъпих напред само една крачка. Не бях сигурна какво ще кажа, но да слушам някой да говори за мен по този начин... Овладях езика си, но крачката напред бе достатъчна.

– Хареса ли ти убийството на приятеля ми, човеко? – попита червенокосият. – Поколеба ли се, или омразата в сърцето ти те завладя напълно и дори не си помисли да го пощадиш? Сигурно е било голямо удоволствие за нищожен смъртен като теб да го победиш.

Златокосият не каза нищо, но челюстта му се стегна. Докато и двамата ме гледаха, инстинктивно посегнах към мястото, където някога висеше ножът ми.

– Както и да е – продължи мъжът с лисичата маска и се обърна към събеседника си с подигравателна усмивка. Сигурно само ще предизвикам смеха му, ако извадя оръжие срещу него. – Може би има начин да...

– Люсиен – тихо каза похитителят ми, а в името отекна намек за ръмжене. – Дръж се прилично.

Люсиен замръзна за миг, после скочи от масата и дълбоко ми се поклони.

– Моите извинения, госпожице.

Още една шега за моя сметка.

– Аз съм Люсиен, придворен и посланик – направи тържествен жест с ръка. – Очите ви са като звезди, а косата – като старо злато.

Повдигна вежди в очакване да му кажа името си. Но да му казвам какво и да било за себе си и за това откъде съм...

– Казва се Фейра – каза господарят му, звярът. Трябва да е чул името ми в колибата. Стряскащо зелените му очи отново срещнаха моите, после се отклониха към вратата. – Алис ще те заведе в стаята ти. Добре ще ти дойде една баня и чисти дрехи.

Не можех да преценя дали това е обида, или не. Една твърда ръка ме хвана за лакътя и аз подскочих. Закръглена кестенява жена с птича маска ме дръпна за ръката и посочи с глава към отворената врата зад нас. Носеше безупречно бяла, колосана престилка, а под нея проста кафява рокля от домашно тъкан плат – прислужница. Значи това с маските не е случайно.