Сара Маас - Двор от рози и бодли

Когато влязох в стаята, цялото ми тяло се напрегна.

По-голямата част от пространството заемаше маса – по-дълга от всяка мебел в бившето ни имение. Беше отрупана с храна и вино, толкова много ястия, част от тях ухаеха така изкусително, че устата ми се напълни със слюнка. Поне всичко изглеждаше познато, а не като някакви елфически деликатеси. Имаше пилешко, хляб, грах, риба, аспержи, агнешко... Пир за всяко смъртно имение. Поредната изненада... макар от нея да нямаше никаква полза. Звярът се запъти към огромния стол в единия край на масата.

Аз останах на прага, втренчена в храната, всичката тази топла, прекрасна храна... която не можех да ям. Това беше първото правило, на което ни учеха, когато бяхме деца, най-често под формата на песни и стихчета. Ако имаш нещастието да попаднеш в компанията на елфи, никога не бива да пиеш от виното им и да ядеш от храната им. Никога. Освен ако не искаш да станеш техен роб и с тялото, и с душата си... или да те завлекат в Притиан. Е, втората част вече се случи, но може би все още имам шанс да избегна първата.

Звярът се тръшна в стола, който изскърца под него, проблесна бяла светлина и той се превърна в златокос мъж.

Сподавих вика си и опрях гръб в ламперията на стената, точно до вратата. Опипах прага до себе си в опит да преценя кой е най-краткият път за бягство. Този звяр не беше човек, не беше и нисш елф. Беше от Върховните елфи, тяхната аристокрация. Красив, смъртоносен и безпощаден.

Изглеждаше млад или поне онова, което се виждаше от лицето му, изглеждаше младо. Носът, бузите и челото бяха покрити с изящна златна маска, инкрустирана с изумруди във формата на листенца. Някаква безумна Върховна елфическа мода, без съмнение. Виждаха се само очите му – същите, каквито бяха и в животинската му форма, силната челюст и устата, която сега се сви в тънка линия.

– Трябва да хапнеш нещо – каза той. За разлика от великолепната маска, тъмнозелената туника, с която бе облечен, изглеждаше доста простичка, украсена единствено с широк кожен ремък за оръжия през широките му гърди. Изглеждаше по-скоро боен, а не моден аксесоар, нищо, че по ремъка не се виждаха оръжия. Значи не е просто Върховен елф, а... воин.

Не исках да се замислям защо трябва да се облича като воин и се опитах да не се взирам твърде настойчиво в кожата на ремъка, която блестеше на слънчевата светлина, нахлуваща от дългата редица прозорци зад него. От месеци не съм виждала толкова безоблачно небе. Той напълни една чаша с вино от изящната гарафа пред себе си и отпи голяма глътка. Сякаш имаше нужда от него.

Преместих се малко по-близо до вратата, а сърцето ми биеше така силно, че ми призля. Хладният метал на пантите опари пръстите ми. Ако се движа бързо, може да изляза от къщата и да изтичам до портата за няколко секунди. Със сигурност той е по-бързо от мен, но ако съборя няколко от красивите мебели по пътя му, ще го забавя. Но елфическите му уши, тези изящни заострени уши, ще доловят всеки намек за движение от моя страна.

– Кой си ти? – успях да изрека.

Златистата му коса беше в почти същия оттенък като козината му на звяр. Онези огромни нокти сигурно се криеха под повърхността на кожата му.

– Седни! – рече той грубо и размаха голямата си ръка към масата. – Яж!

Припомних си наум всички песни и стихчета, отново и отново. Не си струваше – определено не си струваше да задоволя безумния глад, който ме измъчваше, и да се превърна в негова робиня, телом и духом.

Той изръмжа глухо.

– Освен ако не предпочиташ да припаднеш.

– Храната е опасна за хората – изрекох, без да ме интересува дали ще се обиди.

Той изпръхтя, дивашко подобие на смях.

– Храната е напълно безопасна, човеко.

Странните му зелени очи ме приковаваха на място, сякаш виждаше всеки мускул в тялото ми, напрегнат в очакване на възможност за бягство.

– Свободна си да си тръгнеш – каза той и белите му зъби проблеснаха. – Не съм ти надзирател. Портите са отворени – можеш да живееш, където поискаш в Притиан.

И със сигурност да бъда изядена или хваната и измъчвана от някой проклет елф. И макар всеки сантиметър от имението да е цивилизован, чист и прекрасен, просто трябва да се махна оттук и да се върна при семейството си. Обещанието, дадено на майка ми, независимо колко студена и суетна жена беше, е единственото, което ми остана. Не посегнах към храната.

– Както искаш – думите му преминаха в ръмжене и започна да пълни чинията си.

Не се наложи да понасям последствията и отново да му откажа, защото някой мина покрай мен и се насочи към края на масата.