Рик Риърдън - Знакът на Атина

— Късмет, Хагно — каза Пайпър, — и благодаря.

Нимфата се усмихна за последно и изчезна. За миг нимфеумът блесна с мека светлина като осветен от пълна луна. Пайпър усети ухание на екзотични подправки и разцъфнали рози. Чу далечна музика и весели гласове, които разговаряха и се смееха. Предположи, че на това място в древни времена са се състояли стотици тържества и сега споменът за тях бе освободен като самите нимфи.

— Какво е това? — попита нервно Джейсън.

Пайпър го хвана за ръката.

— Духовете танцуват. Но хайде. Гигантите сигурно ни очакват.

На Пърси му бе писнало от водата. Ако кажеше това на глас, вероятно щеше да обиди целия двор на баща си, но вече не му пукаше. След като едва не бе изгубил живота си в нимфеума, просто искаше да се върне на повърхността. Искаше да е на сухо и да се препича на слънце — за предпочитане в компанията на Анабет.

За нещастие, той нямаше представа къде е Анабет. Франк, Хейзъл и Лио също отсъстваха. Трябваше да спаси Нико ди Анджело, стига вече да не бе твърде късно. Оставаше и въпросът с гигантите, които искаха да унищожат Рим, да събудят Гея и да завладеят света.

Хайде бе! Тези богове и чудовища бяха на няколко хиляди години! Не можеха ли да изчакат още няколко десетилетия и да оставят Пърси на мира? Явно не.

Пърси поведе групата надолу по отходната тръба. След около десет метра стигнаха по-широк тунел. Вляво от тях Пърси чу скърцане като от машина, която се нуждае от смазване. Нямаше никакво желание да разбира какво издава този звук и поради това реши, че трябва да отидат точно натам.

След няколко десетки метра тунелът зави. Пърси вдигна ръка, за да даде знак на Джейсън и Пърси да спрат, след което надникна иззад завоя.

Коридорът преминаваше в огромна зала с висок шест метра таван и редици поддържащи колони. Изглеждаше като огромния гараж, който Пърси бе видял в сънищата си. Сега обаче бе претъпкан с различни предмети.

Скърцането идваше от огромни зъбци и лостове, които вдигаха и сваляха различни части от пода без видима причина. Вода ( О, супер, още вода ) течеше от открити канали, които захранваха водни колела, задвижващи странни машинарии. Имаше и други машини, задвижвани от адски хрътки, затворени във въртележки като за гигантски хамстери. Пърси не можа да не се сети за Госпожа О’Лиъри. Тя щеше да намрази въртележките веднага.

От тавана висяха клетки с всевъзможни животни. Имаше лъв, няколко зебри, цяло стадо хиени и дори една осмоглава хидра. Конвейери, направени от кожа и древен на вид бронз, се въртяха и влачеха брони и оръжия. Това му напомни за склада на амазонките в Сиатъл, но това място бе по-древно и не така добре организирано.

Лио щеше да се влюби в него — помисли си Пърси. Цялата стая приличаше на огромна, страшна и ненадеждна машина.

— Какво има? — попита Пайпър.

Пърси дори не знаеше какво да отговори. Не видя гигантите и затова махна на приятелите си да пристъпят напред и да видят сами за какво става дума.

На около шест метра напред една дървена фигура на гладиатор в реален размер изскочи от пода. Тя затрака и се понесе по един конвейер, закачи се за едно въже и се издигна през дупка в тавана.

— Какво беше това? — попита Джейсън.

Влязоха навътре. Пърси огледа стаята. Имаше няколко хиляди предмета за гледане, повечето от които се движеха. Пърси си даде сметка, че в хиперактивността му има и едно хубаво нещо — чувстваше се добре насред целия този хаос. На около стотина метра от тях забеляза издигнат подиум, на който бяха разположени два огромни преторски стола. Между тях имаше бронзова делва, достатъчно голяма, че да побере в себе си жив човек.

— Вижте — посочи я той на приятелите си.

— Прекалено е лесно — намръщи се Пайпър.

— Така е — съгласи се Пърси.

— Но нямаме избор — отвърна Джейсън, — трябва да спасим Нико.

— И това е така — Пърси тръгна към делвата, като внимателно обикаляше конвейерите и подвижните платформи.

Адските хрътки във въртележките не им обърнаха никакво внимание. Бяха твърде заети с това да търчат като полудели. Червените им очи блестяха като фарове. Животните в другите клетки ги погледнаха с отегчение, все едно искаха да кажат: „Бихме ви убили, но това е твърде изморително“.

Пърси се опита да се огледа за капани, но в това място всичко изглеждаше като възможен капан. Той си спомни как преди няколко години едва не бе загинал в Лабиринта. Искаше му се Хейзъл да е с тях. Уменията й да се ориентира под земята щяха да им помогнат, а и тя отново щеше да види брат си.