Лийси Харисън: По-неживи от всякога

Лала засия.

— Как?

Клаудин се усмихна.

— Почти не се задържа вкъщи.

От задната седалка гръмна смях. Въпреки поривите на климатика, топлина като кашмирен шал обгърна Лала.

Точно като зави по „Радклиф Уей“, както всяка седмица, алармата на телефона й иззвъня.

— Дръжте се здраво! — викна тя и настъпи газта. Клаудин се блъсна в седалката на Клео. Блу се сгромоляса на таблото, а краката на Франки щръкнаха във въздуха и момичетата зърнаха раираните й боксерки.

Под листака на яворите пред тяхната къща Лала наби спирачки и изхвърча от колата към викторианския дом, без да се налага да обяснява ненадейното си излитане. Беше сряда, 3.45, и алармата на телефона бе звъннала. Приятелките й знаеха къде отива.

Стените в коридора бяха облицовани с кадифе, а подът — застлан с черен мрамор; светлината бе слаба и гостите временно оставаха в полумрак. Но Лала мигновено се ориентира; мирис от огнището я посрещна с добре дошла.

Познатият звук — тупа-туп-туп-тупа-туп-туп, сякаш някое мишле тичаше в подковани обущенца, се усили. После се чу:

— Иииииииии.

— Граф Великолепни! — изгука Лала и вдигна ръка. Големият колкото юмрук прилеп отпусна криле и кацна върху редицата от гривни. Още носеше розовата панделка, която му бе вързала зад ушите сутринта. Затова пък бе успял да изтупа почти всичкия златен прах от крилете си. Типичен мъж.

— Знам, че умираш от глад, но татко ме чака — рече му Лала.

— Иииииииии — изпищя прилепът и отлетя нагоре към тяхната стая. Макар да беше на девет години, той все още се ужасяваше от господин Ди.

Лала метна лилавата си чанта от микрофибър на пейката в черно и златисто кадифе, а после се завтече по коридора, по който бяха закачени портретите на поколения вампири в модерни лакирани рамки. Коридорът по-скоро приличаше на нюйоркски ресторант със стени, обсипани с фотографии на знаменитости, отколкото на място, отдаващо почит на древен род. Но у господин Ди нямаше ни помен от древност. Той обичаше да подрежда къщата си досущ като косата на Лала — лъскава, тъмна и разкошна.

Лала последва дрезгавия глас на чичо си до салона, обзаведен в декадентския стил на Армани. На стената нямаше исторически реликви, нито ценни произведения на изкуството. Вместо тях върху златните тапети, нарочно намачкани, беше закачен шейсет и четириинчов телевизор с плосък екран.

Пред него стоеше чичо Влад — дребничък мъж с разрешена сива коса и кръгли очила с рамки в костенуркова окраска. Скръстил ръце върху синята си двуредна жилетка, той приличаше на отегчен гном.

— Знам, че се обаждаш, за да говориш с Лала — каза чичо Влад. — Но първо трябва да обсъдим цветовете. Тук нищо не е наредено според фън шуй. Трябва да прибавим щипка щастие. — Той посочи стъклената вратичка на камината, черната кушетка, черния мокет с дълги ресни, черния лакиран бюфет с вратички на вълни. — Чувствам се така, сякаш са ме затворили в калъф за цигулка.

Лала се разсмя.

— Това вече сме го обсъждали — изгърмя дълбокият глас на господин Ди от телевизора. — Продължавам да мисля, че ярките цветове и разположението на мебелите в къщата не решават проблемите. Ако искаш нещо, трябва да излезеш навън и сам да си го вземеш. А сега кажи къде е дъщеря ми?

Лала бързо се появи пред камерата.

— Тук съм, татко.

Чичо Влад отстъпи встрани, като попиваше с бледорозова кърпичка потта от челото си. Той бавно завъртя очи и Лала си даде сметка какво напрежение бе понесъл, печелейки време за нея.

Тя прехапа устни. „Съжалявам!“

Чичо Влад пъхна малките си ръце в джобовете на карираните си панталони и тръгна към кухнята, за да похапне нещо за успокоение.

— Здравей, татко — каза Лала и приседна сковано на крайчеца на кушетката.

На екрана почернелият от слънцето мъж със зализана назад коса кимна веднъж. Беше облечен със сив костюм на гънки и седеше зад полирано бюро от дърво, а зад него се виждаха ред кръгли прозорци. Яркосиньото небе и тюркоазното море ту се появяваха, ту изчезваха от погледа. Черните му очи огледаха строго облеклото на дъщеря му.

Лала кръстоса краката си с розови чорапи и като се приведе напред, опита да скрие черния минижуп с воалите, за който баща й веднъж бе казал, че ще привлече вниманието, което иска, но не и това, от което се нуждае. Тя наметна вълнен шал върху тясното черно сако. Въпреки буйния огън и надутото като на Бахамите парно тя започна да трепери. Кръв и топлина — на баща й му се отдаваше да изпива и двете.