Лийси Харисън: По-неживи от всякога

— Така. — Гласът на господин Ди беше рязък и делови. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

Лала вдигна поглед. За първи път имаше какво да му каже.

— Виж какъв подарък получих — тя вдигна снимката на Клод.

Господин Ди допря леко върховете на пръстите си, а сетне ги притисна до устните си.

— Това е Клод. Приятелят ми. Братът на Клаудин.

Той присви очи.

— От семейство Улф?

Лала кимна едва.

— Друго има ли? — попита пак той. — Нещо, с което да се гордееш? Нещо, което би могло да допринесе за израстването ти като водач?

Лала сведе поглед засрамено и зазяпа черните панделки, с които бяха вързани обувките й. Понечи да му каже, че се е кандидатирала за Борда на равновесието, но се отказа. Ами ако не я изберат? Това щеше повече да го разочарова.

— Имам шест на контролното по биология — излъга тя.

Той опита да се усмихне. Усмивката му повече приличаше на гримаса от силна болка в корема.

— Записа ли се в лятната програма за асистенти на учителите?

— Вече няма места — отново излъга тя.

— Естествено, че няма — въздъхна господин Ди.

Добре де, татко, съжалявам. Не съм председател на класа, но и не искам да бъда. Не се вълнувам от кандидатстване в колежа, нито от лидерство, нито от власт. Приятелите ми и техните семейства не се страхуват от мен, но и аз не искам да се страхуват. Животните не бързат да се скрият, когато чуят стъпките ми. Освен това всички харесват облеклото ми. Кой знае, ако оставиш яхтата и се върнеш да живееш тук, може би ще видиш това с очите си. И тогава ще ме заобичаш такава, каквато съм. Защото аз те обичам такъв, какъвто си , искаше да изкрещи Лала. Вместо това обаче тя обеща още щом затворят, да намери друго занимание, което да помогне за кандидатстването в колежа.

Вгледа се в празния екран. И сега какво? Беше юни. Възможностите да помогне за „подобряването“ на „Мърстон Хай“ съвсем не се сипеха от небето. Но ако искаше да спечели одобрението на баща си, трябваше да предприеме нещо. Да опита.

С бърза крачка отиде до лаптопа, който примигваше върху античен огледален бюфет, и написа в Гугъл: „Възможности да помогнем на училището“. Показаха се над седемстотин и трийсет милиона резултата. Лала започна да ги преглежда, но се спря на тринайсетия.

Това беше то. Мечтаната извънкласна дейност. Който пръв е казал, че числото тринайсет носи нещастие, е сбъркал. И Лала щеше да му го докаже.

Привлечени от жълтата светлина, която се разливаше през отворената врата, тълпа модерно облечени момчета и момичета със стилно рошави прически бавно се придвижи към ниската тухлена сграда.

Въпреки че вечерта бе топла, Мелъди Карвър закопча ципа на черното си яке с качулка и скръсти ръце на гърдите си. Наистина ли стоеше отвън пред колежанския бар по тениска с котенце и петна от белина, пижама на райета и домашни чехли? Все пак тя беше момичето с покоряващия глас на сирена. Тя трябваше да заповядва на хората какво да правят. Ала щом станеше дума за убеждаване, Кандис, по-голямата й сестра — обикновено норми, я слагаше в малкия си джоб.

— Лични карти — изръмжа дебеловратият охранител. Държеше черно фенерче досущ като Дарт Вейдър.

Малката фея в началото на опашката пристъпи напред и завъртайки очи, му показа картата си.

— Тук съм почти всяка вечер — каза тя на приятелите си. — Всеки път ли трябва да ме проверява?

— Когато стигнеш метър и седемдесет и качиш някой и друг килограм, тогава ще спра. А сега мърдай, Бамби — рече той и махна с ръка на следващия да се приближи.

— Хубави петна от пот! — извика миньончето и с ядни стъпки се заклати върху платформите си, високи колкото и кутията, от която бяха излезли.

— Следващият!

Едно момче с тесни джинси притеснено заопипва джобовете си, а в това време някакъв тип с бяла тениска, опъната по тялото му, и татуировки по ръцете удари юмрук с Потния и се вмъкна вътре.

— Прочисти си гърлото — прошепна Кандис с ъгълчето на начервените си като мак устни. — Наш ред е.

Те пристъпиха напред. Влажният въздух миришеше на цигари и масло от пачули 5 5 Вид храст от семейството на ментата. — Б.пр. . Страхувайки се да не получи астматичен пристъп, Мелъди пропъди дима с ръка. Кандис я шляпна.

— Стига си се държала като ученичка.

— Но аз съм уче…

— Не и тази вечер! — Кандис бухна русите си букли.

— Не е за вярване, че Шейн все още не се е усетил — удиви се Мелъди. — Той наистина ли си мисли, че учиш в колежа „Уиламет“?