Рик Риърдън - Домът на Хадес

Франк не забеляза, че блести. По-късно Джейсън му каза, че благословията на Марс го е обляла с червена светлина като във Венеция. Копията не можеха да го докоснат. Камъните някак не го улучваха. Въпреки стрелата в бицепса си, Франк никога не бе чувствал такава енергия.

Първият циклоп, на когото попадна, рухна като на шега. Франк го разполови на две от рамото до кръста и огромното създание стана на прах. Следващият циклоп отстъпи нервно назад, затова Франк отряза краката му и го събори в пропастта. Останалите чудовища от техния край на пропастта се опитаха да отстъпят, но легионът ги погуби.

— Формация Тецубо ! — извика Франк. — Като един, напред!

Франк последен мина по моста. Мъртвите го последваха, вдигнали щитове от всички страни и над главите си, отблъскващи всяка атака. Когато последните зомбита пресякоха пътя, каменният пост се срина в мрака, но това вече нямаше значение.

Нико не спираше да призовава още и още легионери, които да се присъединят в битката. По време на Империята хиляди римляни бяха служили и загинали в Гърция. Сега всички те се връщаха, призовани от скиптъра на Диоклециан.

Франк продължи напред, като унищожаваше всичко по пътя си.

— Ще те изпепеля! — изпищя един телкин, като размахваше отчаяно стъкленица с гръцки огън.

Франк го съсече. Докато телкинът падаше, момчето изрита стъкленицата към пропастта, преди да е избухнала. Една емпуса го одра по гърдите, но той не усети нищо. Съсече я и продължи напред. Болката не бе важна. Провалът бе немислим.

Бе водач на легиона и правеше това, за което е роден — да се бори с враговете на Рим, да защити наследството си, да спаси живота на приятели и бойни другари. Той бе претор Франк Занг.

Бойците му разпръснаха враговете и попречиха на всеки техен опит да се съберат отново. Джейсън и Пайпър се биеха до него и викаха предизвикателно към изчадията. Нико мина през последната група земеродни и ги превърна в купчини мокра глина с черния си меч от стикска стомана.

Накрая, преди Франк да го разбере, битката свърши. Пайпър посече последната емпуса, която се разпадна с отчаян писък.

— Франк — каза Джейсън, — гориш.

Той погледна надолу. Явно капки масло бяха полепнали по панталоните му, които започнаха да пушат. Той се изтупа и ги загаси, но не бе особено обезпокоен. Благодарение на Лио огънят вече не го плашеше.

— Хм — прокашля се Нико, — имаш и стрела в ръката.

— Знам — Франк счупи върха на стрелата и изтегли остатъка за дръжката. Изпита само някакво топло усещане. — Добре съм.

Пайпър обаче го накара да хапне малко амброзия. Докато превързваше раната му, каза:

— Франк, беше великолепен. Напълно ужасяващ, но великолепен.

Франк не можа да я разбере. Той не можеше да бъде ужасяващ . Той бе просто Франк.

Адреналинът му спадна. Огледа се и се запита къде ли са отишли враговете му. Единствените останали чудовища бяха немъртвите римляни, които стояха в ступор със свалени оръжия.

Нико вдигна скиптъра, чието кълбо бе потъмняло.

— Мъртвите няма да останат още дълго тук, сега, след като битката е свършила.

— Легионе! — изправи се Франк пред войниците си.

Зомбитата веднага застанаха мирно.

— Бихте се добре — каза им Франк. — Сега вече сте свободни.

Мъртвите се разпаднаха на купчини от кости, брони, щитове и оръжия. След това и те станаха на прах.

Франк се почувства все едно и той ще ги последва. Въпреки амброзията ранената ръка започна да го наболява. Клепачите му натежаха. Благословията на Марс избледня, а работата му още не бе свършена.

— Хейзъл и Лио — каза той. — Трябва да ги намерим.

Приятелите му надникнаха от другата страна на пропастта. В далечния край на пещерата тунелът, през който Хейзъл и Франк бяха минали, бе погребан под тонове прах и пясък.

— Не можем да идем натам — каза Нико. — Може би…

Внезапно той залитна. Щеше да падне, ако Джейсън не го бе хванал.

— Нико! — извика Пайпър. — Какво има?

— Портите — изпъшка Нико. — Нещо става. Пърси и Анабет… трябва да продължим веднага!

— Но как? — попита Джейсън. — Тунела го няма.

Франк стисна зъби. Не бе стигнал толкова далеч, за да се пули безпомощно, когато приятелите му са в беда.

— Има и друг път — каза той, — но няма да е приятен.

Да бъде убита от Тартара не й се стори като голяма чест.

Докато се взираше в черния водовъртеж, който служеше за лице на бога, тя реши, че би предпочела да умре по някакъв не толкова запомнящ се начин — като падне по стълбите например, или пък насън, на около осемдесетгодишна възраст, след като си е поживяла с Пърси. Това последното звучеше чудесно.