Рик Риърдън - Домът на Хадес

ПРЕДАЙ СЕ! — прогърмя гласът на Тартара.

— Никога! — отвърна Боб. — Ти не си ми господар.

ТОГАВА УМРИ В НЕПОДЧИНЕНИЕ! — каза повелителят на Ямата. — ВИЕ, ТИТАНИТЕ, СТЕ ЕДНО НИЩО ЗА МЕН. МОИТЕ ДЕЦА, ГИГАНТИТЕ, ВИНАГИ СА БИЛИ ПО-СИЛНИ, ПО-ДОБРИ, ПО-СВИРЕПИ. ТЕ ЩЕ НАПРАВЯТ ГОРНИЯ СВЯТ ТОЛКОВА МРАЧЕН, КОЛКОТО Е И МОЯТ!

Тартара счупи копието на две. Боб зави в агония. Малък Боб застана до него и оголи зъби към Тартара. Титанът се опита да се изправи, но Анабет разбра, че всичко е свършило. Дори чудовищата се обърнаха да гледат, усетили, че техният господар излиза на преден план. Смъртта на титан бе нещо, което си заслужава да се види.

Пърси стисна ръката на Анабет.

— Стой тук. Трябва да му помогна.

— Не можеш, Пърси! — изхлипа тя. — Тартара не може да бъде победен. Не и от нас.

Тя знаеше, че е права. Тартара бе в отделна категория — само и единствено за него. Той бе по-могъщ и от олимпийските богове, и от титаните. За него героите бяха едно нищо. Ако Пърси го нападнеше, щеше да бъде стъпкан като мравка.

Но Анабет разбираше, че Пърси няма да я послуша. Не можеше да остави Боб да умре сам. Не бе в природата му. Това бе една от многото причини да го обича, дори когато бе олимпийска болка в подекса .

— Ще отидем заедно — реши Анабет. Знаеше, че това ще е последната им битка. Ако пристъпеха извън прага на Портите, никога нямаше да напуснат Тартара. Но поне щяха да загинат рамо до рамо.

Тъкмо се канеше да каже: „Сега!“…

Сред армията на чудовищата настана тревога. Анабет чу писъци и векове в далечината, придружени от оглушителен тътен, твърде бърз, за да принадлежи на нечие сърце, било то и на Тартара. Напомняше повече за нещо огромно и тежко, което тича с пълна скорост. Един земероден се понесе като подхвърлен във въздуха. Облак зеленикав газ заля чудовищната орда като спрей от маркуч и всичко на пътя му се разпадна.

Анабет видя насред внезапно опразнената земя причината за смущението и на лицето й разцъфна усмивка.

Меонийския дракон разпери ципестата си яка и изсъска, а отровният му дъх изпълни въздуха с аромата на бор и джинджифил. Той надигна шейсетметровото си тяло и размаха зеленикавата си опашка, премазвайки цял батальон великани. На гърба му бе гигантът с червена кожа и цветя в ръждивите плитки. Бе облечен с ризница от зелени люспи и размахваше копие от драконова кост.

— Дамасин! — извика Анабет.

— Последвах съвета ти, Анабет Чейс — поклони глава гигантът. — Избрах си нова съдба.

КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? — изсъска богът на Ямата. — ЗА КАКВО СИ СЕ ДОМЪКНАЛ, ПРОВАЛЕНИ МОЙ СИНКО?

Дамасин погледна към Анабет и посланието му бе от ясно по-ясно.

„Бягайте. Веднага.“

Той се обърна към Тартара. Меонийския дракон тропна с крак и изсъска.

— Нали искаше по-достоен съперник, татко? — отвърна спокойно Дамасин. — Аз съм един от гигантите, с които толкова се гордееш. Искаше от мен да бъда по-войнствен? Може би това желание е изпълнимо. Мога да започна, като те унищожа например!

Дамасин насочи копието си напред и нападна. Чудовищната армия го обкръжи, но Меонийския дракон премаза всичко по пътя си, като плющеше с опашка и пръскаше отрова. А Дамасин нападна Тартара и принуди божеството да отстъпи като притиснат в ъгъла лъв.

Боб се запрепъва назад и отстъпи от битката. Саблезъбият тигър бе до него. Пърси се опита да го прикрие, доколкото му стигат силите — като взривяваше кръвоносните съдове по земята един след друг. Някои чудовища изчезнаха в Стикс. Други рухнаха и заплакаха, опръскани от водите на Кокит. Имаше и такива, намокрени от Лета, които стояха и се взираха объркани около себе си, без да знаят къде са и дори кои са.

Боб с куцукане приближи Портите. Златен Икор течеше от раните по ръцете и гърдите му. Униформата му на портиер висеше на парцали. Стойката му бе изгърбена и изкривена, все едно Тартара бе пречупил нещо вътре в него заедно с копието. И въпреки всичко това бе ухилен, а сребристите му очи грееха доволно.

— Вървете — нареди той. — Аз ще натисна бутона.

— Боб — ахна Пърси, — не си в състояние…

— Пърси. — Гласът на Анабет потрепера. Бе на ръба да се разплаче. Мразеше се, задето позволява на Боб да направи това, но знаеше, че няма друг начин. — Трябва.

— Не можем просто да го оставим!

— Трябва, приятелю. — Боб потупа Пърси по ръката и едва не го събори. — Имам силите да натискам един бутон. И имам добра котка, която ще ме пази.

Саблезъбият Боб изръмжа одобрително.