Рик Риърдън - Домът на Хадес

Лио извади калкулатор от колана си и въведе някакви цифри.

— За да стигнем Венеция, трябва да се отклоним с повече от петстотин километра. А след това ще трябва да се върнем назад, за да минем през Адриатика. А и каза нещо за някакви балонести джуджета…

— Джуджета в Болоня — отвърна Хейзъл. — Мисля, че Болоня е град. Какво обаче търсят джуджета там, не зная. Знам само, че имат нещо, което ще ни помогне в пътуването.

— Хм — отвърна Лио, — някакво съкровище. Не че имам нещо против, но…

— Това е най-добрият вариант. — Нико помогна на Хейзъл да се изправи. — Ще трябва обаче да побързаме, за да наваксаме изгубеното време. Животът на Пърси и Анабет зависи от това.

— Скоростта не е проблем — ухили се Лио.

Той отиде до конзолата и започна да натиска клавишите на джойстика.

Нико хвана Хейзъл за ръка и я отдалечи на разстояние, от което Лио не можеше да ги чуе.

— Какво още каза Хеката? Нещо за…

— Не мога — прекъсна го Хейзъл. Виденията едва не я бяха премазали — Пърси и Анабет пред тъмните врати, черният гигант над тях, самата Хейзъл, оплетена в паяжина от светлина, неспособна да помогне…

„Трябва да победиш вещицата — бе казала Хеката. — Не успееш ли да сториш това…“

Ако не успея, край — помисли си Хейзъл. Надеждата щеше да ги изостави, този път — завинаги.

Нико я беше предупредил. Мъртвите му бяха разкрили бъдещето им. Две деца на Подземния свят щяха да влезнат в Дома на Хадес. Там ги чакаше непобедим враг. Само едно щеше да стигне Портите.

Хейзъл не можа да срещне погледа на брат си.

— Ще ти кажа по-късно — обеща тя. С мъка сдържа гласа си да не потрепери. — Сега трябва да си починем. Довечера ще преминем Апенините.

Девет дни.

Докато падаше, Анабет си спомни за Хезиод 2 2 Хезиод е първият поет, който се представя със собственото си име и изобразява света като нещо, което се изменя и развива. Живял към края на VIII век и началото на VII век пр. Хр. — Бел.ред. , старогръцкия поет, който бе предположил, че ти трябват девет дни, за да пропаднеш от земята до Тартара.

Искрено се надяваше Хезиод да греши. Бе изгубила представа за времето, което с Пърси бяха изкарали в пропадане. Часове? Ден? Изглеждаше като цяла вечност. Не спираха да се държат за ръце, откакто бяха рухнали в процепа. Сега Пърси я бе притиснал до себе си, като я прегръщаше с цялата си сила, докато двамата потъваха в мрака.

Въздухът свистеше в ушите на Анабет. Стана по-горещ и по-влажен, все едно влизаха в гърлото на гигантски дракон. Наскоро счупеният глезен я болеше, но не можеше да види дали още е омотан в паяжина, или не.

Проклетата Арахна. Макар да бе хваната в собствената си паяжина, смазана от автомобил и хвърлена в Тартара, паякообразната жена бе успяла да отмъсти. Някакси бе омотала крака на Анабет и я бе повлекла със себе си в Ямата, а Пърси ги бе последвал.

Анабет не можеше да си представи, че Арахна може да е още жива там някъде в мрака. Не желаеше да среща чудовището отново, когато стигнеха дъното. Разбира се, това бе проява на оптимизъм. Дори да имаше дъно, Анабет и Пърси вероятно щяха да бъдат сплескани при удара в него, така че гигантските паяци бяха последната им грижа.

Тя уви ръце около Пърси и се опита да не заплаче. Никога не бе очаквала животът й да е лесен. Повечето герои умираха твърде млади, погубени от свирепи чудовища. Така бе още от древни времена. В крайна сметка неслучайно гърците бяха измислили трагедията. Знаеха, че съдбата на най-големите герои рядко завършва щастливо.

И все пак не беше честно. Беше преживяла толкова много, за да спаси проклетата статуя на Атина. И тъкмо когато беше успяла, беше се събрала с Пърси и й се беше сторило, че нещата отиват към по-добре, двамата се гмурнаха към смъртта си.

Дори боговете не можеха да бъдат толкова жестоки.

Гея обаче можеше. Тя не беше като останалите богове. Майката Земя бе по-древна, по-свирепа, по-кръвожадна. Докато пропадаше към дълбините, Анабет можеше да си представи смеха й.

Момичето притисна устни до ухото на Пърси.

— Обичам те.

Не бе сигурна дали той може да я чуе. Ако обаче загинеха, искаше това да са последните й думи.

Отчаяно се мъчеше да измисли план, с който да се спасят. Все пак бе дъщеря на Атина. Бе доказала уменията си в римските катакомби, като преодоля серия изпитания само с ума си. Дори тя обаче не можеше да изнамери начин да спре пропадането им.

Никой от тях двамата не умееше да лети като Джейсън, който контролираше вятъра, или като Франк, който можеше да се превръща в птица. Ако стигнеха дъното с тази скорост… това щеше да е краят им.