Джосуа погледна замислено архиваря.
— Тази работа ти подхожда, Странгиард. Винаги съм мислил, че си прахосваш времето в бърсане на потънали в прахоляк ръкописи и в изясняване на неясните клаузи на каноническото право.
Свещеникът се изчерви.
— Благодаря, принц Джосуа. Всичко, което мога да постигна, се дължи на вашата доброта.
Принцът махна с ръка да отхвърли комплимента.
— Но все пак колкото и много да сте успели да постигнете ти, Бинабик и останалите, има още много работа. Продължаваме да се носим над дълбоки води с надеждата да зърнем късче земя… — Той се заслуша. — Какъв е този шум?
Исгримнур също беше доловил нарастващия ропот отвън, превъзмогнал воя на вятъра.
— Прилича на някакъв спор — каза той и се заслуша напрегнато. — Не, друго е — чувам много гласове. — Той се надигна. — Кълна се в чука на Дрор, само някой да не е вдигнал бунт. — Посегна към Квалнир: докосването до дръжката му сякаш го успокои. — Надявах се на спокойствие до утре, преди да потеглим отново.
Джосуа също се надигна и каза:
— Да не седим и се чудим тук вътре.
Щом Исгримнур излезе и огледа ширналия се лагер, моментално му стана ясно какво се е случило.
— Пожар! — викна той на Бинабик и Джосуа, които се измъкваха зад него. — Една палатка гори, но изглежда, и други са се подпалили.
Между палатките започнаха да притичват хора, тъмни силуети, които викаха и ръкомахаха. Майки измъкваха разплаканите си деца от постелите и ги изнасяха от палатките. Навсякъде се блъскаха ужасени хора. Една стара жена се бе свлякла на колене и ридаеше, въпреки че беше далеч от пожара.
— Ейдон да ни е на помощ! — викна Джосуа. — Бинабик, Странгиард, викайте за кофи и мехове и поведете тези обезумели хора към реката — трябва ни вода! Или още по-добре смъкнете някои от водонепропускливите палатки — с тях ще можете да донесете повече!
И хукна към пожара. Исгримнур забърза след него.
Пламъците вече се издигаха високо и озаряваха нощното небе с демоничните си огнени отблясъци. Щом приближиха пожара, порив на вятъра метна към тях огнена вихрушка искри, които опърлиха със съскане брадата на Исгримнур и той почна да я гаси с ръце и да ругае.
Тиамак се свести, повърна и пое дълбоко въздух. Главата му кънтеше като пердруинска църковна камбана.
Около него се издигаха пламъци, пърлеха кожата му и нажежаваха въздуха. Той залази панически по съскащата трева към петното хладен мрак — изхода, но блъсна лице в нещо черно и хлъзгаво. Опита се да се изкатери по него и смътно усети странната му съпротива; след малко нещото се килна встрани и той зърна покрито с черна качулка бяло лице. Очите му бяха изцъклени, по устните му се беше размазала кръв. Тиамак понечи да изпищи, но устата му беше пълна с парещ пушек и повърнато. Търкулна се на една страна и си пое въздух с последни усилия.
Внезапно някой го сграбчи за ръката и го издърпа с все сила през бледоликия труп и през огнената стена. За миг му се стори, че е мъртъв. Метнаха нещо отгоре му и го затъркаляха и заблъскаха със същата неочаквана ярост, с която го бяха издърпали, след това някой го отви и той видя, че лежи на влажна трева. Пламъците ближеха небето, но той беше спасен. Спасен!
— Вранът е жив — каза някой.
Стори му се, че позна напевния глас на ситката, сега обаче прегракнал от уплаха и тревога.
— Камарис го измъкна. Как така остана буден, след като го отровиха, а успя и да убие двама Хикеда'я?
Последва неясен отговор.
След като лежа дълго неподвижен — поемаше свежия въздух с болезнени вдишвания — Тиамак се обърна на една страна. На няколко крачки от него стоеше Адиту, с почерняла от саждите бяла коса и оплескано с мръсотия златисто лице. На земята пред нея лежеше горската жена Гелое, отчасти загърната в наметало, но отдолу явно гола; мускулестите й крака блещукаха от росата — или от пот? Докато Тиамак я наблюдаваше, тя се помъчи да седне.
— Не, не бива — спря я Адиту. — В името на Горичката, Гелое, ти си ранена.
Гелое повдигна глава с усилие.
— Не — отвърна тя. Тиамак едва долови гърления й шепот. — Аз умирам.
Адиту се наведе и протегна ръка.
— Дай да ти помогна…
— Не! — Гласът на Гелое стана по-ясен. — Не, Адиту, вече е… твърде късно. Наръгаха ме… десетина пъти.
Тя се закашля и по брадичката й потече тъмна струйка, проблесна на светлината от горящите палатки. Тиамак се вторачи в полумрака. Стори му се, че зад нея вижда краката на Камарис, но и да беше така, останалата част от масивното му тяло бе скрита зад нейната сянка.
Читать дальше