Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

Адиту събра пръсти в някакъв ситски жест.

— Да, това няма да е последният път, когато ще ни липсва.

— Аз съм — Джосуа! — извика принцът.

И влезе. Гутрун държеше нож и го гледаше освирепяла като приклещен язовец, готова да защити Воршева от всяка опасност. Едва когато го позна, отпусна ножа поуспокоена, но все още нащрек.

— Какво става? Чухме крясъците. Мъжът ми с теб ли е?

— Той е в безопасност, Гутрун. — Джосуа пристъпи до леглото, наведе се, прегърна Воршева и я целуна по челото. — Нападнаха ни поданици на Краля на бурите. Имаме една-единствена, но голяма загуба.

— Кой? — възкликна Воршева и го стисна за ръката.

— Гелое.

Тя изплака.

— Трима норни нападнали Камарис — обясни Джосуа. — Адиту, Гелое и вранът Тиамак му се притекли на помощ. Норните са убити, но Адиту каза, че Гелое е ранена смъртоносно. — Той тръсна глава. — Тя беше най-мъдрата от всички ни. Сега си отиде и няма с кого да я заместим.

Воршева се отпусна в леглото.

— Но тя току-що беше тук, Джосуа! Дойде с Адиту да ме види. И сега е мъртва?

Очите й се напълниха със сълзи.

Джосуа кимна унило.

— Дойдох да се уверя, че сте в безопасност. Сега трябва да вървя да се видя с Исгримнур и останалите, за да обсъдим случилото се и какво да правим. — Той стана, наведе се и отново целуна съпругата си. — Не заспивайте… и дръж в готовност ножа си, Гутрун, докато не изпратя някой да ви пази.

— Друг никой ли не пострада? Гутрун каза, че видяла пожар.

— Изгоря палатката на Камарис. Изглежда, само той е бил нападнат.

Принцът пристъпи към вратата.

— Но, Джосуа — спря го Воршева, — сигурен ли си? Лагерът е твърде голям.

Той пак тръсна глава.

— В нищо не съм сигурен, но не сме чули за други нападения. Скоро ще пратя някой да ви пази. Трябва да тръгвам, Воршева.

— Пусни го да върви, милейди — каза Гутрун. — И се опитай да поспиш. Помисли за детето.

Воршева въздъхна. Джосуа стисна ръката й, след това се обърна и бързо излезе от палатката.

Щом принцът пристъпи в осветеното от лагерния огън пространство, Исгримнур вдигна очи. Всички, които очакваха Джосуа, сведоха почтително глави.

— Джосуа… — започна херцогът, но принцът не го остави да довърши.

— Постъпих глупаво, Исгримнур. Не е достатъчно да изпратиш патрули да обиколят лагера, за да огледат за норни. В името на кръвта на Ейдон, отне ми доста време, за да го осъзная… Слудиг! — извика той. — Тук ли е Слудиг?

Римърът пристъпи напред.

— Тук съм, принц Джосуа.

— Изпрати войници из лагера да проверят дали всички са налице и особено тези, които се намират в опасност. Бинабик и Странгиард бяха с мен, преди да лумне пожарът, но това не означава, че са все още в безопасност. Твърде късно си давам сметка, че това би могло да е отвличане на вниманието. И племенницата ми Мириамел — веднага изпрати някой до палатката й. Саймън също, въпреки че той може да е с Бинабик. — Джосуа се навъси. — Щом им е трябвал Камарис, вероятно е заради меча. Саймън го носеше известно време, затова той може би също е в опасност. Проклет да съм, че не се сетих!

Исгримнур се изкашля и каза:

— Вече изпратих Фреозел да потърси Мириамел, Джосуа. Знаех, че ще искаш да видиш лейди Воршева при първа възможност и затова реших, че не бива да се бавя.

— Благодаря, Исгримнур. Настина отидох да я видя. Двете с Гутрун са наред. — Джосуа се начумери. — Но се срамувам, че ти се е наложило да мислиш вместо мен.

Исгримнур поклати глава.

— Да се надяваме, че принцесата е в безопасност.

— Фреозел е отишъл да потърси Миришел — каза Джосуа на Слудиг. — Един човек по-малко за издирване. Върви да провериш за останалите. И постави двама стражи пред палатката ми. Ще съм по-спокоен, като знам, че някой пази Воршева.

Римърът кимна, подбра няколко войници и тръгна да изпълни заповедта.

— А сега — обърна се Джосуа към Исгримнур, — чакаме. И мислим.

Преди да измине и час, дойде Адиту. Отец Странгиард и Бинабик бяха с нея — бяха я придружили, за да се уверят, че Камарис и Тиамак са добре: за тях се грижеше една от лечителките от Нови Гадринсет. Но явно бяха искали и да поговорят, което беше очевидно от факта, че докато наближаваха палатката на Исгримнур, още бяха потънали в задълбочен разговор.

Адиту разказа на Джосуа и останалите подробностите от случилото се. Говореше спокойно, но Исгримнур не пропусна да забележи, че макар както винаги да подбираше внимателно думите си, е дълбоко развълнувана. Знаеше, че двете с Гелое бяха приятелки; сега Адиту явно скърбеше също както би скърбял обикновен смъртен. От това му стана по-симпатична, но след малко той отпъди тази мисъл като несъществена. Защо безсмъртните да не изпитват скръб като хората? От онова, което знаеше, със сигурност бяха страдали не по-малко.