Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

Той скри лицето си в ръце. Не искаше да мисли повече.

Джосуа тичаше по-бързо и когато Исгримнур най-после го настигна, вече беше спрял, за да се увери, че пожарът е овладян. Беше се разпространил съвсем малко — бяха пострадали само пет-шест палатки и почти всичките им обитатели бяха успели да се спасят. Сангфугол беше един от тях. Стоеше само по дълга риза и се оглеждаше с помътен поглед.

След като се увери, че са взети всички възможни мерки, Исгримнур последва Джосуа, който тръгна към Камарис и другите двама оцелели, ситката и дребния Тиамак. Бяха целите в кръв и обгаряния, но след като ги огледа набързо, Исгримнур се увери, че ще оживеят.

— О, слава на милостивия Ейдон, че успя да се спасиш, сър Камарис — каза Джосуа и приклекна до стария рицар. — Сетих се, че е твоята шатра, щом видяхме пламъците. — Той се извърна към Адиту, която изглеждаше на себе си, което не можеше да се каже за Камарис и мъжа от блатата. — Кого загубихме? Казаха, че в шатрата имало трупове.

Адиту го погледна.

— Гелое. Зле е ранена. Умира.

— Проклятие! — Гласът на Джосуа беше дрезгав. — Проклет ден! — Той откъсна снопче трева и гневно го запокити настрани, после се овладя. — Тя вътре ли е? Кои са другите?

— Гелое не е там — отвърна Адиту. — Тримата в шатрата са от тези, които наричате норни. Гелое отиде в гората.

— Какво!? — Джосуа я изгледа изумено. — Как така е отишла в гората? Нали каза, че умира.

— Умира. — Адиту разпери пръсти. — Мисля, че не иска да видим последните й мигове. Тя беше особена, Джосуа — повече, отколкото предполагаш. Тръгна си.

— Тръгна си?

Ситката кимна.

— Да, тръгна си.

Принцът направи знака на Дървото и наведе глава. Когато отново вдигна очи, по бузите му се стичаха сълзи и Исгримнур си помисли, че не са от пушека. При мисълта за загубата на Гелое той също изпита усещането, че върху него се спуска някаква сянка. При струпалите се в момента неотложни задачи сега не можеше да й обърне внимание, но благодарение на дългия си опит от многобройните сражения беше сигурен, че тя ще го връхлети по-късно.

— Нападнаха ни направо в центъра — каза горчиво принцът. — Как са се промъкнали покрай часовоите?

— Този, с когото се бих, беше вир-вода — отвърна Адиту. — Може да са се спуснали по реката.

Джосуа изруга.

— Съвсем се разпуснахме, а аз съм най-жалък мерзавец. Струваше ми се странно, че норните не ни обръщат внимание от толкова време, но предпазните ми мерки се оказаха недостатъчни. Само тези тримата ли бяха?

— Мисля, че нямаше други — отговори Адиту. — И щяха да са предостатъчно, ако не ни беше проработил късметът. Ако с Гелое не бяхме усетили, че нещо не е наред, и ако Тиамак не бе разбрал някак си, за да пристигне навреме, всичко щеше да приключи по съвсем различен начин. Мисля, че са възнамерявали да убият или най-малкото да отвлекат Камарис.

— Но защо?

Джосуа погледна стария рицар и отново се обърна към Адиту.

— Не знам. Но нека го отнесем, а също и Тиамак, на по-топло място, принц Джосуа. Камарис има най-малко една, а може би и повече рани, а Тиамак е лошо изгорен.

— Милостиви Ейдон, права си — каза Джосуа. — Явно съм си загубил ума. Един момент.

Той се обърна, повика няколко воини и ги изпрати със заповеди да претърсят лагера.

— Не можем да сме сигурни, че не е имало още норни или други нападатели — продължи Джосуа. — Най-малкото може да открием нещо, което да ни подскаже как са се промъкнали в лагера, без да бъдат забелязани.

— Никой от Родените в Градината не може да бъде забелязан лесно от смъртен, ако сам не желае да го забележат — обясни Адиту. — Сега може ли да отнесем Камарис и Тиамак?

— Разбира се. — Джосуа викна на двама души, които носеха вода: — Хей! Елате да ни помогнете! — После се обърна към Исгримнур. — Четирима са достатъчни да ги пренесат, въпреки че Камарис е цяла грамада. — Той поклати глава. — Адиту е права — оставихме тези смелчаци да чакат прекалено дълго.

Херцогът беше изпадал неведнъж в подобни ситуации и знаеше, че прекалената припряност е точно толкова вредна, колкото мудността.

— Мисля, че е по-добре да намерим нещо, с което да ги пренесем — каза той. — Можем да направим носилки от парчетата от изгорелите палатки.

— Добре. — Джосуа се обърна. — Адиту, не те попитах дали ти не си ранена.

— Само драскотини, принц Джосуа. Когато направим необходимото за тези двамата, трябва да съберем тези, на които се доверяваш, за да поговорим.

— Да. За много неща трябва да поговорим. Ще се съберем след един час в палатката на Исгримнур. А пък… — Принцът спря и наведе глава, после отново ги погледна. Лицето му беше пребледняло от скръб. — Помислих си, че трябва да намерим Гелое, за да се погрижи за тях… но…