Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

Лишената от дървета пустош на Високите Тритинги беше потискаща. Кванитупул също беше странен, но Тиамак бе ходил там още от детските си години и порутените сгради и безбройните канали поне малко напомняха на родните му блата. Дори в Пердруин, където беше живял в самота, имаше толкова много надвиснали една до друга стени и тесни проходи, толкова много потайни сенчести кътчета и въздухът беше до такава степен просмукан от соления дъх на морето, че всичко това му помагаше да се справя с носталгията. Но тук, в пасищата, той се чувстваше абсолютно незащитен и не на мястото си. Което не беше никак приятно.

„Тези, които наблюдават и оформят, наистина са ми отредили странен живот — мислеше той. — Може би най-странния от всичко, което са отредили на моя народ, след като Нуобдиг се е оженил за Огнената сестра“.

Понякога подобни мисли го утешаваха. Да си белязан заради такива необикновени събития, в края на краищата, беше нещо като възнаграждение заради годините на неразбиране от страна на собствения му народ и на сухоземците от Пердруин. Естествено беше да не го разбират — той беше особен: кой друг вран можеше да говори и чете на езика на сухоземците като него? Но по-късно, отново заобиколен от чужденци и без никаква представа какво се е случило на собствения му народ, той беше ужасно самотен. В такива моменти, угнетен от пустотата на тази странна северна земя, той слизаше до реката, която преминаваше по средата на лагера, сядаше и слушаше успокоителните, познати звуци на водния свят.

Тъкмо това беше правил и допреди малко, топнал кафявите си крака в Стефлод въпреки мразовитата вода и вятъра, но сега, докато се връщаше поободрен в лагера, край него се стрелна някаква сянка. Някой тичаше — с развята светла коса, — но който и да беше, се стрелна като водно конче, с бързина, непостижима за човешко същество. Тиамак зърна само отлитащия силует за миг, а после покрай него прелетя друга тъмна сянка. Беше някаква едра птица и се носеше ниско над земята, сякаш първата сянка беше нейна плячка.

Двата силуета изчезнаха нагоре по склона към лагера, Тиамак се закова на място от изумление. Трябваха му няколко секунди, за да си даде сметка чий беше първият силует.

„Ситката! — мина му през ума. — Подгонена от ястреб или бухал!“

Не беше възможно, но и тя — Адиту се казваше — по някакъв начин не беше възможна. Не приличаше на нищо, което беше виждал, и честно казано, малко го плашеше. Но какво я бе подгонило? Доколкото можа да прецени по изражението й, бягаше от нещо ужасяващо.

Или към нещо ужасяващо, осъзна той и стомахът му се сви. Тичаше към лагера.

„О, ти, който винаги стъпваш на пясък — замоли се Тиамак и забърза, — защити ме — защити всички ни от злото“.

Сърцето му блъскаше бясно.

„Що за злокобна година!“

Щом стигна лагера, за момент се поуспокои. Беше тихо и горяха няколко огъня. Но не беше ли прекалено спокойно, мина му през ума миг по-късно. Не беше рано, но все още бе доста преди полунощ. Би трябвало да има хора или поне някакви шумове от тези, които все още не бяха заспали. Какво не беше наред?

Помисли за връхлитащата птица — вече беше сигурен, че е бухал, — и закуцука между палатките. Дишаше тежко. Раненият му крак му пречеше да тича, изгаряше го пулсираща болка. Той се напрегна да я превъзмогне.

Абсолютно спокойствие — сякаш плуваше в застояла вода. Палатките бяха тъмни и безжизнени като камъните, които сухоземците поставяха над гробовете на мъртъвците.

Но ето там! Стомахът на Тиамак отново се сви. Някакво движение! Една от по-близките палатки се разтресе като от порив на вятъра и някаква светлинка отвътре метна странни движещи се сенки върху стените.

В същия момент долови с ноздрите си миризма от огън и заедно с нея сладникав мирис. Кихна и се препъна, но не падна. Закуцука към палатката — тя вече пулсираше от светлини и сенки, сякаш във вътрешността й се раждаше нещо чудовищно. Опита се да извика, да вдигне тревога, тъй като страхът го сграбчваше все по-силно, но не можа да издаде нито звук. Дори мъчителното му хъркащо дишане се беше превърнало в едва доловим шепот.

Палатката също беше странно стихнала. Той превъзмогна страха си, грабна края на покривалото и го отметна.

В първия момент не видя нищо освен тъмни силуети и ярка светлина, почти точно отражение на сенките по стените отвън. След миг движещите се образи започнаха да се избистрят.

До отсрещната стена на палатката стоеше Камарис. Изглежда беше ранен, защото по бузата и косата му се стичаше кръв и се олюляваше като зашеметен. И все пак, приведен до платнището, приличаше на обкръжена от хрътки разярена мечка. Нямаше меч, но с едната си ръка стискаше цепеница и я размахваше срещу някакъв страховит силует, целия в черно с изключение на проблясващите му ръце и нещо, което блещукаше в дясната.