Тад Уйлямс - Към кулата на Зеления ангел- Част втора

В краката на Камарис се мяташе още по-неясен силует, но на Тиамак му се стори, че вижда и други облечени в черно крайници, както и бледия ореол от косата на Адиту. Трети облечен в черно нападател беше натикан в ъгъла и отблъскваше връхлитаща насреща му, пърполеща из въздуха сянка.

Ужасеният Тиамак се опита да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. И наистина, въпреки яростната битка на живот и смърт пред самите му очи, в цялата шатра цареше тишина с изключение на приглушените шумове от двамата борещи се на пода и трескавото пляскане на криле.

„Защо не чувам? — запита се ужасен Тиамак. — Защо не мога да издам нито звук?“

Затърси като обезумял по пода нещо, което да използва като оръжие, проклинаше се, че безразсъдно беше оставил камата си в шатрата, където спяха двамата със Странгиард. Нито нож, нито прашка, нито стрели — нищо! Онази, която чака да прибере всички сигурно беше изпяла песента му тази вечер.

Нещо голямо и меко го удари по главата и го запрати на колене на пода; битките наоколо продължаваха да бушуват, но нито една не беше в близост до него. Усети пулсираща болка в черепа, по-мъчителна дори от тази в крака му, а сладникавият дъх стана задушлив. Замаян, Тиамак залази напред и напипа нещо твърдо. Беше напъханият в ножницата си меч на рицаря, черният Трън. Тиамак знаеше, че е прекалено тежък за него, но го издърпа изпод разхвърляните завивки, надигна се и се олюля. На какво миришеше така?

Мечът бе неочаквано лек, дори с тежката ножница и провисналия колан. Той го вдигна високо, пристъпи напред и замахна с все сила към това, което му се стори, че е главата на нападателя на Камарис. От удара ръката му изтръпна, но нещото не падна. Вместо това главата бавно се извърна. Две блестящи черни очи се вторачиха от бялото като череп лице. Тиамак усети конвулсивен спазъм в гърлото си. Дори да имаше глас, не би могъл да издаде звук. Вдигна разтрепераните си ръце, стиснал меча, за да нанесе нов удар, но бялата ръка на нещото се протегна и го блъсна. Стаята се завъртя пред очите му, мечът се изплъзна от безсилните му пръсти и тупна на земята.

Главата на Тиамак тежеше като камък, но той не усети никаква друга болка от удара. Усети единствено, че мозъкът му се размътва. Опита се да се надигне отново на крака, но успя само да застане на колене. Остана така, приклекнал като болно псе.

Не можеше да изтръгне от гърлото си нито дума, но за проклетия все още можеше да вижда. Камарис се олюляваше, очевидно безпомощен като него. Старецът се мъчеше да задържи нападателя си и се опитваше да докопа нещо на пода — меча, досети се замаяният вран, черния меч. Но Камарис не можеше да го достигне както заради сумрака и неясните силуети на Адиту и нейния противник, които се търкаляха пред него, така и заради своя противник, от когото се бранеше с цепеницата.

В другия ъгъл нещо просветна в ръката на едно от бледоликите същества. Пурпурният блясък се стрелна като нападаща змия и избухна в облаче сенки, които се посипаха към земята по-бавно от снежинки. Тиамак присви безпомощно очи, щом една от тях кацна върху ръката му. Беше перо. Перо на бухал.

„Помощ — Тиамак усети пронизваща болка в черепа. — Трябва ни помощ. Ще умрем, ако някой не ни помогне“.

Камарис най-после успя да се наведе и грабна меча; почти изгуби равновесие, но успя да го вдигне тъкмо навреме, за да блокира удара на противника си. Двамата се завъртяха в кръг, Камарис олюлявайки се, а облеченият в черно нападател с изчислена грациозност. В един миг се хвърлиха един срещу друг и старият рицар отблъсна с ръка удара с кама, но острието остави кървава бразда под лакътя му. Камарис отстъпи тромаво назад, за да си осигури място да замахне с меча. Очите му бяха полупритворени от болка или изтощение.

„Той е ранен — мярна се отчаяна мисъл в съзнанието на Тиамак. Пулсиращата болка в главата му се усили. — Може би умира. Защо не идва никой?“

Вранът се примъкна към пълния с въглени мангал. Замаяните му сетива започваха да примигват като лампите на Кванитупул на разсъмване. В съзнанието му се оформи съвсем смътна мисъл, но все пак достатъчна, за да вдигне ръка към железния мангал. Щом усети — неясна като далечно ехо — топлината върху пръстите си, той блъсна. Мангалът се катурна и въглените се посипаха като водопад от рубини.

Тиамак падна. Причерня му. Последното, което видя, беше собствената му почерняла от саждите и сгърчена като паяк ръка, а зад нея цял рояк дребни пламъчета, които лижеха стената на палатката.