Тад Уилямс - Камъкът на раздялата

— Но това е солено! — Помириса купичката и се смръщи още повече.

Ситът кимна и отпи отново.

— Да, слагат му сол. А също така и масло.

— Масло!?

— Чудни са обичаите на различните внуци на Мезумийру — заяви Джирики тържествено, — безкрайно е разнообразието им.

Саймън с отвращение остави купичката на земята.

— Масло? Усирис да ми е на помощ, ама че ужас!

Джирики спокойно допи чая си. Споменаването на Мезумийру напомни на Саймън за приятеля му трол, който бе пял за Лунната жена една вечер в гората. Настроението му се влоши още повече.

— И все пак какво ще направим за Бинабик? Ще правим ли нещо въобще?

Джирики вдигна спокойните си котешки очи.

— Ще имаме възможността да се изкажем в негова полза утре. Още не съм разбрал какво е прегрешил. Не са много кануките, които говорят други езици освен своя — приятелят ти е наистина необичаен трол, а и аз не говоря техния много добре. Освен това те не обичат да споделят мислите си с чужденци.

— Какво ще става утре? — попита Саймън и се зави с одеялата. Главата му туптеше. Защо трябваше да се чувства толкова слаб?

— Ами… нещо като съд, предполагам. Там, където управляващите изслушват и решават.

— И ние ще се изкажем в полза на Бинабик?

— Не, Сеоман, не е така — благо отвърна Джирики. За момент някакво странно изражение премина по иначе безизразното му лице. — Ние ще бъдем там, защото ти се срещна с Дракона на планината… и оживя. Владетелите на кануките искат да те видят. Не се и съмнявам, че престъпленията на приятеля ти също ще бъдат обсъдени там, пред целия му народ. Сега си почини, имаш нужда от това.

Джирики стана и протегна фините си крайници; главата му се движеше по особен, смущаващо нечовешки начин; очите му бяха фиксирани в празното пространство. Саймън почувства как по цялото му тяло преминават тръпки, последвани от непреодолима умора.

„Драконът!“ — помисли си той замаяно, с чувство на ужас или може би почуда. Той бе видял дракон! Той, Саймън, кухненският слуга, безделникът, който витаеше в облаците, бе замахнал с меч срещу дракон и бе оживял — дори и след като парещата кръв на чудовището го бе заляла! Също като в приказките!

Погледна искрящия в черно Трън, който бе опрян на стената, дебнещ като красива и смъртоносна змия. Дори Джирики не искаше да го пипа, нито да говори за него — любезно бе отклонил всичките въпроси на Саймън относно това каква магия може да тече като кръв през странния меч на Камарис. Ледените пръсти на Саймън се вдигнаха до все още болезнения белег, прекосяващ лицето му. Как въобще бе посмял един прост слуга като него да вдигне нещо толкова могъщо?

Затвори очи. Усещаше как огромният и неприветлив свят бавно се върти под него. Чу стъпките на Джирики да се отправят към входа на пещерата и лекото шумолене на покривалото, когато ситът излезе. След това сънят го надви.

Саймън сънуваше. Лицето на малкото тъмнокосо момиче отново изплува пред него. Чертите й бяха детски, но сериозните й очи — стари и дълбоки като кладенец в изоставен храм. Тя като че ли искаше да му каже нещо. Устата й се движеше беззвучно и докато се отдалечаваше през мътните води на съня му, на Саймън му се стори, че за момент успява да чуе гласа й.

Сутринта се събуди и видя над себе си Хейстън. Зъбите на войника бяха оголени в мрачна усмивка, а в брадата му проблясваха кристалчета топящ се сняг.

— Време е да ставаш, млади момко. Много неща има да стават днес, много неща.

Макар че се чувстваше немощен и че му отне доста време, Саймън успя да се облече сам. Хейстън му помогна с ботушите, които той не бе обувал, откакто се бе събудил в Ийканук. Саймън ги усещаше като дървени, а и дрехите му дращеха странно чувствителната му кожа, но все пак се почувства по-добре благодарение на това, че е прав и облечен. Разходи се внимателно из пещерата, докато не започна отново да се чувства двуного същество.

— Къде е Джирики? — попита Саймън, докато се загръщаше с наметалото.

— Вече тръгна. Но ти не се безпокой — ако не можеш да вървиш, ще те нося, какъвто си кльощав.

— Донесоха ме тук, но това не значи, че винаги ще трябва да ме носят. — В гласа на Саймън се прокрадна неочаквана студенина.

Едрият еркинландец захихика, без да се обижда:

— И аз ще съм по-доволен, ако вървиш сам, момче. Троловете правят много тесни пътечки. Нямам желание да нося никого.

Саймън трябваше да спре за момент на входа, за да свикне със светлината — отблясъците на снега, въпреки облачното време, бяха почти непоносими за очите му.