Тад Уилямс - Камъкът на раздялата

Приведената фигура за момент замръзна като уплашен елен, изненадан от светлината на фенер, после се стопи в нощта.

— Уф! — Римърсгардецът Слудиг отново се уви във влажната си наметка. — Не знам какво се опитваше да ти каже този трол, Бинабик, но народът ти ми пада в очите, след като идва да се подиграва с теб… а и с мен, въпреки че не се изненадвам, че всички мразите целия ми вид.

Тролът до него не каза нищо, само го гледаше с тъмните си разтревожени очи.

— Но, Джирики, не можеш да си тръгнеш! — Саймън седеше на ръба на сламеника си, увит с одеяла в опит да се предпази от пронизващия студ. Заскърца със зъби, за да не припадне — не бе ставал често, откакто се бе събудил преди пет дни.

— Трябва — отговори ситът с наведени очи, като че ли не можеше да устои на умоляващия взор на Саймън. — Вече изпратих Сиджанди и Ки’ушапо напред, но собственото ми присъствие е наложително. Няма да си тръгна още ден или два, Сеоман, но това е най-дългият период, за който мога да отлагам задълженията си.

— Трябва да ми помогнеш да освободя Бинабик! — Саймън вдигна краката си от студения каменен под и ги зави. — Нали каза, че троловете ти вярват. Накарай ги да освободят Бинабик. След това всички ще си тръгнем заедно.

Джирики въздъхна тежко и каза почти нетърпеливо:

— Не е толкова просто, млади Сеоман. Нямам нито правото, нито властта да накарам кануките да направят каквото и да било. Освен това ме чакат и други отговорности и задължения, които ти не можеш да разбереш. Единствената причина да остана толкова дълго бе, че исках да те видя отново на крака. Вуйчо ми Кендхараджа’аро отдавна е в Джао е-Тинукай’и и задълженията ми към дома и роднините ме зоват да го последвам.

— Зоват те? Но нали си принц!

Ситът поклати глава.

— Думата не означава едно и също в моя език и в твоя, Сеоман. Аз наистина съм от управляващия род, но не заповядвам на никого и не управлявам никого. За щастие не ме и управляват… освен за определени неща и в определени времена. Родителите ми са обявили, че сега е такова време. — Саймън си помисли, че долавя в гласа на Джирики отсянка на гняв. — Но ти не се безпокой. Двамата с Хейстън не сте затворници. Кануките ви уважават и ще ви позволят да продължите пътя си, когато пожелаете.

— Но аз няма да си тръгна без Бинабик. — Саймън мачкаше завивката между пръстите си. — А също и без Слудиг.

Една малка тъмна фигура се появи на входа и учтиво се покашля. Джирики погледна през рамо и кимна. Старата жена пристъпи напред и постави в краката на Джирики димящо гърне. След това бързо измъкна изпод широкия си овчи кожух три купички и ги подреди в полукръг. Въпреки че късите й пръсти работеха бързо и набръчканото й обло лице бе безизразно, Саймън забеляза сянка на страх, когато очите й се повдигнаха и срещнаха неговите. Щом свърши, тя бързо излезе от пещерата — изчезна зад покривалото на вратата толкова тихо, колкото се бе и появила.

„От какво ли се страхува? — запита се Саймън. — От Джирики? Но Бинабик каза, че кануките и ситите винаги са се разбирали“.

Изведнъж помисли за себе си. Двойно по-висок от тролите, червенокос, лицето му обрасло с първата брада — а също и слаб като тояга, но понеже бе увит в одеяла, старата жена не би могла да го знае. По какво ли би го различило населението на Ийканук от толкова омразните им римърсгардци? От друга страна, нали народът на Слудиг воюваше с тях от векове.

— Ще го опиташ ли, Сеоман? — попита Джирики и си наля от горещата течност. — Виж, дали са купичка и за теб.

Саймън протегна ръка.

— Това още супа ли е?

— Кануките го наричат ака или както ти би казал — чай.

— Чай! — Саймън нетърпеливо пое купичката. Джудит, главната готвачка в Хейхолт, много обичаше да пие чай. В края на дългия работен ден сядаше с голяма чаша на масата и кухнята се изпълваше с аромата на запарени билки, събрани от южните острови. Когато бе в добро настроение, даваше и на Саймън да опита. Усирис, как му липсваше родният дом!

— Никога не съм си мислил… — започна той и отпи голяма глътка, само за да я изплюе секунда по-късно в пристъп на кашлица. — Какво е това? Не е чай! — Той се задави.

Джирики може и да се усмихваше, но това бе невъзможно да се каже със сигурност, понеже бе вдигнал купата към лицето си и отпиваше бавно.

— И все пак е чай. Кануките естествено използват различни билки от вас, Судхода’я. Как би могло да е иначе, след като почти не търгуват с вас?

Саймън обърса устните си и направи гримаса.