Ги Шантпльор - След раздялата

Кастелжанти, 5 октомври

Тази сутрин предадох на госпожа Арманд Глориет трите глави, които току-що бях преписала на чисто и с които свършва втората част на романа й „Нежна любов“.

Госпожа Арманд Глориет Амор хвърли само един разсеян поглед върху изрядно изписаните от нейната секретарка листове и не каза нищо.

Когато се осведомих за следващите страници тя отвърна:

— За сега ще останем тук Фридолин. Тежки грижи ме занимават. Имам да пиша писма. Съвършенно лични писма.

Стори ми се, че долових върху лицето и онзи загадъчен израз, който добиват хората, когато крият някаква тайна, но същевремено горят от желание някой да им я изтръгне. Но понеже не бях много сигурна в моята психологическа прозорливост, не се реших да задам наслуки въпрос, който можеше да бъде сметнат за нескромен, в случай, че не беше желан. Все пак тежките грижи, които бяха забулили леко сините очи на Амори дьо Рощорк не бяха попречили на госпожа Армант Глориет да положи обичайните големи грижи за тоалета си. Дългата и, сребристо розова домашна рокля подхождаше чудесно на блестящата и кожа и на богатите и златноруси коси. Дрехата, която бе добре опъната в кръста и падаше надолу в свободни гънки, подчертаваше всички хубости на високата и фигура.

— Как намирате новата ми рокля, Дол? — запита госпожа Глориет.

— Прекрасна! Не съм виждала по-хубав от този оттенък на Зоргте. Вие приличате, госпожо, на някакво голямо цвете. При това, като ви гледам, не зная защо си мисля и за сладолед от ягоди.

Тя започна да се смее.

— Мила Дол, откъде ви идват наум тези сравнения!

Но явно комплиментът й беше приятен, пък и тя знаеше, че е напълно искрен.

Госпожа Глориет е много хубава. Тя е висока, руса — две качества, пред които не мога да не изпадна във възхищение!

Аз съм малка и червенокоса. Толкова малка, че госпожа Арманд се забавлява да ме нарича Дол, което на френски е умалително на името ми Фридолин, но на английски значи кукла. Толкова червенокоса съм, че и най-благосклонно снизходителният човек не би могъл да нарече косите ми „огненоруси“.

— Колко жалко! — въздиша понякога госпожа Глориет, която се отнася към мен като към приятелка. — Ако не бяхте толкова червенокоса и бяхте малко по-висока, вие щяхте да бъдете просто мила, Дол.

А от време на време устните й прошепват утешително:

— Моята златна огърлица би могла да ви послужи за колан, Дол… А краката ви биха се чувствували удобно в приказните стъклени пантофки… При това не е ли чудно, че с тези огнени коси очите ви имат кадифен цвят и по кожата ви няма нито една луничка!

Но днес, погълната от своите „тежки грижи“ и от новия си тоалет, госпожа Глориет дори не обърна внимание на моята незначителна личност. Тя ми върна ръкописа и заключи:

— Разполагайте с времето си, Фридолин…

Значи денят ми принадлежеше. Нямаше да го прекарам в работа с или за госпожа Арманд. Как да го използвам най-добре?

Бях разпорила подгъвката на роклята си на бели и сини райета, за да я скъся, трябваше да изгладя бялата си дантелена блуза.

Стиховете на Верлен бяха сложени настрана и отдавна чакаха да ги прочета.

Бих могла също, въпреки ситния дъжд, от който не се боя, щом сложа наметката си и дървените обуща, да се разходя из градината, да се полюбувам на обичаните ми хризантеми и да подновя цветята в салона… Бих могла още да прекарам моя следобед в „Кулата на Рицаря“ с похвалното намерение да довърша подреждането на старите книги, да се наслаждавам с очи и с пръсти на хубавите подвързии, да се забавлявам с пъстрите и наивни картинки до падането на нощта…

Между толкова различни занимания аз избрах нещо друго.

И ето ме сега, с перо в ръка, да изпълвам една след друга тези страници. Защо се залових да пиша? Признавам, защото имам желание да побъбря, а съм съвсем сама.

Прибрах се в любимото си убежище, тази чудновата стаичка на горния край на „Кулата на Рицаря“, където госпожа Арманд ми позволи да настаня моята маса, моите книги и любимите ми предмети. За да стигна дотук, трябва да се изкача по безкрайна извита стълба.

Моето убежище е скромно като килия. Стените на стаичката са варосани. Украсих ги с няколко наивни стари гравюри, с които госпожа Арманд ми позволи да разполагам. В един пъстър сватбен сандък съм прибрала мои книги, писма, дреболии и ръкоделия. Тъмна дъбова маса ми служи за писалище. Изнамерих някаква пукната стара ваза, в която слагам цветя. А прозорецът няма друго перде освен тъмнозелената завеса на стария бръшлян.