Ги Шантпльор - След раздялата

Изглежда, че ще бъде историята на госпожа Глориет… Слънцето се появи отново. Накъсахме рози — последните за сезона. Имаше бенгалски, чайни, ръждиви… Прекрасна жътва!

Времето стана толкова меко и топло, че често се настаняваме на високата тераса, от която виждаме и немирните води на Лоарет.

Днес Розинет, млечната сестра на госпожа Глориет и нейна прислужница, ни донесе кафето, сервирано по ориенталски в малки порцеланови чашки. Бяхме пак на терасата.

Разговаряхме за съвсем случайни неща. После, по желание на госпожа Арманд, взех хармониката си и като си акомпанирах, изпях няколко от любимите й песни. Беше чуден, спокоен ден.

Не мисля, че госпожа Глориет е особено добра по природа, но във всеки случай тя положително не е лоша. Любезна е и с нея се живее леко. Егоизмът й не дразни, суетата й е проста и лишена от гордост.

Мога да кажа, че госпожа Глориет свикна лесно с моите недостатъци. При това тя цени хубавия ми почерк и вечно доброто ми настроение. Чувствувам, че съм полезна за спокойствието на живота й и за доброто й самочувствие. Аз й желая доброто, а тя не ми желае злото. Нашите отношения на секретарка и „господарка“ са най-добрите и най-приятните, които могат да съществуват.

Днес, докато стояхме на заляната от слънце тераса, госпожа Арманд мечта дълго, като държеше една роза между пръстите си и едва се вслушваше в моите ту весели, ту тъжни песни.

По едно време тя каза съвсем непринудено:

— Доли, аз често съм ви говорила за госпожа Маржинюс, добрата Семплиси, моя вярна приятелка от пансиона.

Учтивият ми отговор беше по-скоро уклончив, защото чувах за първи път това име.

— Семплиси сега е съпруга на известен професор и с нея редовно си пишем писма. Тя живее в Аржентан. Тъкмо днес сутринта получих дълго писмо от нея…

Госпожа Арманд млъкна и започна да се смее. Смехът й беше особен.

— Знаеш ли, Фридолин, това писмо е сякаш начало на роман.

— Не се ли касае за някой млад мъж? — осмелих се да попитам.

— Да, тъкмо за един млад мъж, Фридолин — отвърна госпожа Арманд и вдъхна уханието на розата, която държеше между пръстите си. — Да, за един млад мъж, за един хубав отшелник, който живее самотен някъде си в Нормандия и прекарва от сутрин до вечер в четене и работа. Той бил пламенен поклонник на редките книги и издания, мечтаел само за наука и книги…

Не умея да скривам разочарованията, които изпитвам:

— О, горкият библиотекарски плъх! — възкликнах аз. — Какво са могли да ви кажат за него?

Госпожа Арманд доби много важен вид:

— Извънредно интересни неща, Фридолин… Този работлив човек бил по природа срамежлив и малко саможив. Една болна и тиранична майка била изпълнила целия му живот. Той я обожавал. Преданост и самота изпълвали цялата му младост… Но сега, когато клетата жена умряла, той започнал да страда от своята самота и решил да последва съветите на приятелите си Маржинюс. И се замислил за женитба…

— Струва ми се, че той ще мисли дълго върху този проблем. Трябва да е невероятно скучен човек!

Госпожа Арманд ме погледна със съжаление:

— Мамите се — отвърна тя. — Господин Маржинюс страшно обича смислените разговори и смятам, че една високоинтелигентна личност може да бъде скучна само за глупците…

— Може и да е така, госпожо, но мнението на господин Маржинюс не е в състояние да промени моето… Коя жена би могла да понася такъв книжен плъх.

— Коя жена ли, Фридолин?… Една издигната жена, която не би се страхувала да живее сред самотата на човека, чийто ум, култура и вкусове й позволяват да разбере един интересен мъж и да споделя живота му. Естествено жена с подобни качества, при това тя трябва да бъде хубава и елегантна, не се среща всеки ден и навсякъде… Но все пак госпожа Маржинюс смята, че не е невъзможно да се намери този идеал…

Тук госпожа Арманд сведе скромно очи и додаде:

— Госпожа Маржинюс е помислила за мен, Фридолин.

Тъй като очаквах това признание, не останах много изненадана. Понеже госпожа Глориет посрещаше винаги със снизхождение моята откровеност, и този път не се постарах да скрия мислите си.

— О, госпожо — възкликнах аз, — изборът на госпожа Маржинюс не ме учудва, защото вие сте наистина прекрасна във всяко отношение… Но вие ще умрете от скука, ако живеете затворена в старо имение заедно с онзи вманиачен отшелник и цялата му прашна наука!

— Защо не вярвате, Фридолин, че бих могла да се чувствувам добре в обществото на един съвършен мъж? Впрочем защо да стоя затворена? Този, за когото говорим, е богат, много богат… С него аз ще мога да пътувам, а това е удоволствие, което настоящите ми скромни доходи не ми позволяват. Освен това без съмнение моето влияние ще опитоми този самотник. Аз дори разчитам да имам един от най-интересните салони в околността, да събирам в него всички видни местни хора, а малко по малко да привлека и литературни знаменитости от Париж… Не сте ли чели колко големи писатели и философи са живели далеч от градовете в своите имения, където са се стичали техните поклонници… Вземете Волтер например, Метерлинк, Ростан…