Дж. Уорд - Сенките

- Искам да й направя ЕКГ, но не мога да стигна до гърдите й - каза доктор Джейн, а после погледна през рамо към своя мъж. - Чувал ли си за синдром, който да причинява нещо такова? Прилича на апоплектичен удар, засягащ цялото тяло, но зениците й реагират.

- Не съм. Искаш ли да повикам Хавърс за консултация?

- Да, моля те. - Докато Ви излизаше от стаята, Джейн поклати глава. - Трябва да видим какво става в мозъка й, ала тук не разполагаме нито с ядрено-магнитен резонанс, нито със скенер.

- Значи, ще я заведем при Хавърс - каза Трез.

- Той също не разполага с тази технология.

- По дяволите! - Рейдж го стисна малко по-силно, а Трез прикова поглед в лицето на Селена. - Изпитва ли болка? Не искам да я боли.

- Честно? - отвърна доктор Джейн. - Не знам. А преди да съм проверила неврологичното й състояние, не искам да й давам никакви лекарства, които биха могли да потиснат някоя функция. Ала ще действам възможно най-бързо.

Мина сякаш цяла вечност, времето като че ли спря, докато той можеше единствено да гледа сложния медицински танц, който се разиграваше около масата. Рейдж стоеше неотлъчно до него, нещо средно между бавачка и пазач, докато Трез имаше чувството, че ще се насере в гащите, а в следващия миг му идваше да си пръсне мозъка.

А после Избраницата Кормия нахлу в помещението. В мига, в който видя Селена, тя ахна и закри устата си с ръце.

- Прескъпа Скрайб Върджин...

Доктор Джейн, която тъкмо вземаше кръв от дланта на Селена, вдигна очи.

- Кормия, имаш ли представа какво би могло...

- Това е болестта.

Всички замръзнаха. С изключение на Кормия. Избраницата се втурна към своята сестра и приглади тъмната й коса, като й мълвеше нещо на Древния език.

- Каква болест? - попита доктор Джейн.

- В превод 'от Древния език означава нещо като вцепенение. - Кормия си избърса очите. - Тя страда от Вцепенението.

Трез чу как^ гласът му проряза тишината.

- Какво е това?!

- И заразно ли е? - намеси се доктор Джейн.

ДОКАТО СЛЪНЦЕТО ВСЕКИ МОМЕНТ ЗАПЛАШВАШЕ ДА СЕ покаже на изток, Кор, главатарят на шайката копелета, си възвърна очертанията пред скромното имение в колониален стил. Къщата, която той и войниците му използваха за свърталище вече близо година, се намираше в далечния край на една обикновена затворена улица в квартал, пълен с човеци от средната класа на половината от пътя си към гроба. Троу беше сключил договора за наем с възможност за покупка на принципа, че е най-добре да се крият на открито, и засега имотът им вършеше отлична работа.

Лампите бяха запалени и светлината се процеждаше покрай ръбовете на дръпнатите завеси. Кор можеше да си представи какво правят воините му вътре. Прибрали се току-що от битка с лесърите из задните улички на центъра, те си сваляха окървавените дрехи и се подкрепяха с храната в хладилника и долапите в кухнята. Освен това пиеха, макар и не кръв, с която да се подсилят, нито вода, за да се хидратират, а алкохол, като вътрешен мехлем за пресни контузии, порязвания, драскотини...

Изведнъж тилът му засмъдя - предупреждение, което му съобщаваше (сякаш паренето върху кожата на ръцете му не го правеше), че има съвсем малко време, за да се прибере на сигурно място. Въпреки това изобщо нямаше желание да го стори. Да види войниците си. Да сложи нещо в уста, преди да се качи на горния етаж, в онази отвратителна малинова спалня.

Не беше получил онова, до което беше броил часовете, и разочарованието бе като реакцията на тялото му към изгряващото слънце - кожата го болеше. Мускулите му потръпваха. Очите му пареха. Пристрастеността му не беше задоволена. Тази нощ Лейла не беше дошла.

Кор изруга и като извади мобилния си телефон, набра номера, който бе запомнил като разположение на клавиши, допря го до ухото си и чу ударите на сърцето си, заглушаващи звука от звъненето от другата страна.

Гласовата поща нямаше персонализиран поздрав, затова след шест иззвънявания от другата страна се разнесе автоматично съобщение. Той не е каза нищо.

Отправи се към вратата, приготвяйки се да посрещне взрива от шум и хаос. Копелетата му несъмнено щяха да се носят на вълните на адреналина - неразделна част от високоскоростното им съществуване, той се нуждаеше от известно време, за да се разсее. Кор отвори вратата...

И се вкамени на прага.

Петимата му воини не говореха един през друг, докато си прехвърляха бутилки алкохол заедно с хирургично тиксо и бинтове за раните си. Вместо това бяха насядали по мебелите, които бяха включени в наема на къщата. Никой не държеше питие, не се чуваше дори звън на метал от почистване на пистолети и острене на ками.