Дж. Уорд - Сенките

Ако някой искаше да почувства безкрая на времето и съществуванието, достатъчно бе да вдигне очи към нощното небе и да усети как скъпите му покойници го гледат от там. Това бе великият дуализъм на единение и раздяла.

Беше точно както Селена му бе казала на прага на Небитието.

Искаше я до себе си толкова отчаяно, че отново се бе събудил с мокро лице и подгизнала възглавница. Ала въпреки това беше тук, изправен, готов да се опита да намери начин да продължи да диша, докато онази, заради която дробовете му работеха, бе от другата страна.

- Сега ще си вървя. Ела с мен...

Трез подскочи и се обърна рязко.

Макар да знаеше, че зад него няма никого, би могъл да се закълне, че бе усетил как върху рамото му ляга нежна ръка. Молеше се да е призракът на неговата шелан. Ако не беше тя, вероятно губеше разсъдъка си.

Което нямаше да отнеме много дълго.

Затвори очи и изчака за миг, докато успее да се съсредоточи... а после се понесе, разпръсвайки молекулите си в студената, ясна есенна нощ.

Прие физическите си очертания пред „Сал“.

Вероятно би могъл да мине през задната врата, ала не. Това беше голяма нощ, нещо като повторно представяне. Щеше да влезе през главния вход.

Приближи се до охранителния панел, въведе кода и си отвори, пристъпвайки в декора, изваден сякаш от петдесетте години на миналия век - червено-черните тапети се запечатаха върху ретините му, усещането, че бе идвал тук хиляда пъти - едновременно вярно и лъжовно.

Изкачи двете стъпала, подмина мястото на хостесата, прекоси трапезарията и се озова в бара в дъното. Летящата врата на кухнята беше отдясно и докато отиваше към нея, той свали коженото си яке и го остави върху бара.

Мястото беше празно, както винаги в понеделник.

Неговите клубове също бяха затворени.

Утре вечер обаче щеше да отиде там. Защото... е, точно това щеше да направи. Освен ако братята не се нуждаеха от него.

Исусе, а преди той си беше мислил, че е длъжник на Ривендж! То бе нищо, в сравнение с онова, което изпитваше към Братството на черния кинжал и техния крал. Би направил абсолютно всичко за тези мъже.

Завинаги.

Когато стигна до прага на кухнята, усети, че се колебае, взирайки се в двукрилата врата с кръгли плексигласови прозорчета, така че келнерите да не се удрят един друг, докато внасят и изнасят подноси.

Сложи длан върху дясното крило...

...и най-сетне влезе.

Начаса го лъхна миризмата на прочутата маринара на брат му... и за първи път, откакто Селена бе починала, почувства глад.

Ай Ем стоеше до печката и разбъркваше голяма тенджера с лъжица, дълга колкото ръката му.

- ...правилното количество риган. Всичко зависи от това.

Вляво, в далечния край на плота от неръждаема стомана, имаше малка кръгла масичка, застлана с ленена покривка. Отгоре й бяха подредени прибори, в средата имаше цветя, а кралицата на сенките седеше до нея. Главата и косата й не бяха покрити, красивото й добро лице бе обърнато към брат му, а в очите й грееше такава отдаденост и любов, че Трез начаса се изпълни с обожание към нея.

Тя го забеляза преди Ай Ем, някога мълчаливия му брат, на когото сега не можеха да затворят устата.

В миг по лицето й се разля червенина и то се промени, напрежение скова чертите му, изтривайки усмивката й.

Ай Ем се обърна рязко.

- О, здравей, братко, ето те и теб.

- Аха. - Трез пъхна ръце в джобовете на дънките си. - Ето ме.

- Ами... добре. - Ай Ем се приближи и макар че двамата не бяха от онези, които се прегръщат, този път го притисна до гърдите си. - Ами... да. Благодаря, че дойде.

- Благодаря, че ме поканихте.

И двамата погледнаха към кралицата, която бавно се изправи и приглади блещукащите си одежди.

Диаманти. Върху тях имаше фина мрежичка от диаманти.

И за миг гърдите на Трез се свиха от паника, гледката на метала, инкрустиран със скъпоценни камъни, го върна към...

Не, помисли си той. Това не беше необходимо. То вече не бе действителността, в която живееха.

Беше свършил. Кошмарът беше свършил веднъж завинаги и той трябваше да го повярва, защото тази жена щеше да стане част от семейството му. Нямаше начин двамата е Ай Ем да не се обвържат възможно най-скоро. Дори и през всички тези италиански подправки, Трез съвсем ясно усещаше миризмата на обвързване.

Отдръпна се от брат си и се приближи до високата стройна жена. Усещането беше адски странно, но дяволите да го вземат, той коленичи и падна в краката й.

- О, моля те, недей - прекъсна го тя, когато той подхвана правилния поздрав. - Не, моля те. Аз...