Дж. Уорд - Сенките

Сега, когато Ай Ем вече не бе част от живота й, тя бе готова да прекара остатъка от дните си във въздържание. Нима би могла да поиска другиго? Вече бе срещнала онзи, който й подхождаше. .. дори звездите го бяха предвещали.

Това, че той не я искаше?

Е, съдбата на едното не бе тази на другиго, независимо от намесените чувства...

Вратата се отвори и миризма на храна нахлу в стаята, заедно със слугата, който я носеше. Катра се намръщи и погледна старовремския часовник върху нощното си шкафче. Седеше тук от часове.

- Не съм гладна - каза, без да поглежда към вратата. - Но ти благодаря.

А после, усетила, че фигурата не бе помръднала от прага, тя се обърна към мъжа, облечен в сивите одежди на прислугата.

- Благодаря ти - повтори тя вцепенено. - Ала все още не съм гладна. Моля те, върни храната в кухнята... не, почакай, предложи я на онези, с които работиш.

Вместо да се поклони и да излезе, мъжът пристъпи напред и вратата се затвори зад него. А после коленичи бавно, остави подноса пред себе си и се просна върху мраморния под.

И тогава тя долови ехото си в неговата кръв. Освен ако не бъркаше?

Почакай... това наистина ли...

- Ай Ем? - прошепна тя дрезгаво. - Ай Ем, ти ли си?

Мъжът се изправи и свали качулката си. И докато вдигаше ръце към лицето си, Катра се молеше това да не е просто сън. Защото очите му, красивите му бадемови черни очи, грееха от любов.

- Е - каза той със своя прекрасен глас. - Чух, че съм бил понижен.

- Извинявай, какво?

- С’Екс ми се обади. Каза ми, че съм понижен. Предполагам, че вече не съм Помазаният, а?

Изправи се на крака и се приближи до нея; сивите одежди се вълнуваха около тялото му, от което лъхаше ухание на тъмни подправки. Когато дойде до нея, отново се отпусна на колене.

- Опитваш се да ми кажеш, че вече не искаш всичко това? -провлачи той, посочвайки себе си. - Наистина ли?

Катра затвори очи и се извърна от него, болката беше прекадено огромна, за да я понесе.

- Моля те... недей да ме измъчваш.

Ай Ем улови ръцете й в своите.

- Погледни ме. Хайде, погледни ме... майкен.

При звука на името, с което му се бе представила в началото, тя повдигна клепачи и го погледна. Очите й бяха премрежени от сълзи и той избърса бузите й е опакото на ръката си.

- Ти спаси брат ми.

- Не, не съм. Закъснях.

- Той оцеля.

- Това едва не го уби. Целият този кошмар... едва не го уби.

- Ти не беше причината за него. А решението, за което се молех.

- Аз те излъгах.

- А аз ти прощавам.

- Как? - задавено попита тя.

Ай Ем се наведе и докосна устните й със своите.

- Никак не е трудно. Ти рискува живота си, за да намериш истината. Ти си тази, която разкри лъжите и промени всичко. Ти си спасението, за което се молех цял живот, Ваше Височество.

Тя поклати глава.

- Не ме наричай така. Моля те. Избрах майкен, защото не вярвам, че съм по-добра от когото и да било. С туптящи сърца и открити умове, ние всички сме еднакви.

- Виждаш ли - прошепна Ай Ем. - Ставаш все по-красива.

Катра дълго се взира в него. А после вдигна трепереща ръка и го докосна по лицето. В отговор той допря устни до връхчетата на пръстите й.

- Това е истинско - каза. - Можеш да му имаш доверие. Няма да се събудиш и да откриеш, че всичко е свършило. Ти и аз? Това е нашето начало.

- Обичам те - задавено отвърна тя. - Не искам никого другиго, освен теб.

Ай Ем се усмихна и се намести между краката й, притискайки се в нея.

- Аз изпитвам съвсем същото, моя майкен. Обичам те, обичам те... обичам те...

Докато той я целуваше, й беше трудно да повярва, че това наистина се случва. Че наистина се беше върнал при нея. Че веднъж разделени, сега те бяха слени в едно.

Отдръпна се лекичко и попита:

- Сигурен ли си, че е истина?

Ай Ем сви рамене и й се усмихна.

- Разбира се. Ние сме предопределени от звездите.

След това отново я целуна по устните. А тя отвърна на целувката му.

МЕТЕОРНИЯТ ДЪЖД СЕ СЛУЧИ ТОЧНО В ПОЛУНОЩ.

Трез напусна топлината на имението, прекоси двора и остави част от спускащата се алея зад гърба си, след което излезе извън обхвата на външното охранително осветление и вдигна поглед към небето.

Върху кадифената чернота, осеяна от безброй ярки бели звезди, бяха разпилени проблясващи светлинки, като златен прашец, полетял от отворена шепа.

Трез се усмихна печално.

- Благодаря ти, кралице моя. Имах нужда от това.

Докато гледаше представлението, се чувстваше едновременно невероятно сам и част от всичко, което го заобикаляше, особено когато помислеше за необятността над него.