Дж. Уорд - Сенките

ЖЕЛАНИЕТ0 НА ТРЕЗ СЕ ИЗПЪЛНИ.

Докато издъхваше от пречистването, той научи, че Небитието действително съществува. И да, хора от различни традиции и вери отиваха на едно и също място.

15 един момент болката стана повече, отколкото можеше да понесе, и тялото му се предаде. Внезапната безчувственост бе истински шок... но той я приветства. Също както и усещането, че полита.

Рееше се, той се рееше, докато не се озова в огромно бяло пространство, забулено в мъгла, в което се чувстваше едновременно безтегловен и прикован към земята. Много скоро пред него изникна врата и той инстинктивно разбра, че натисне ли веднъж бравата й, ще премине от другата страна и никога вече няма да се завърне на земята.

И тогава видя Селена.

Лицето и тялото й се появиха пред него не върху вратата, а във нея, сякаш дори и затворена, тя съдържаше триизмерно пространство.

Незабавно. Щастие.

Нейната реакция бе същата - лицето й грейна в усмивка, а когато погледите им се срещнаха, то бе като милувка, която Трез усети в цялото си тяло.

Беше здрава. Силна. Цяла.

- Кралице моя! - извика Трез, протягайки ръце към нея.

Ала тя вдигна длан и го спря.

- Трез, трябва да останеш.

Той се дръпна.

- Не. Трябва да бъда с теб... така е писано...

- Не. Ти имаш да свършиш още неща, още хора, с които да се срещнеш. Твоето пътуване все още не е приключило.

- Как ли пък не, по дяволите. - Да, именно това бе най-важният елемент във фантазията „Събрани в рая“, ругатните. - Ти си мъртва и аз искам да бъда с теб.

- Аз ще бъда тук и ще те чакам. - Селена отново се усмихна и отново го спря. - Тук е прекрасно... аз полетях заради това, което ти направи, начина, по който ме освободи. Полетях и сега съм свободна и ще те чакам, докато пътуването ти стигне до своя край.

- Не - простена той. - Не ме отпращай обратно.

- Аз не притежавам такава сила. Само ти можеш да го направиш. Избери да останеш там долу, трябва да се погрижиш за Ай Ем. Трябва да му се отплатиш за всички години, в които е бил до теб. Не е справедливо да го изоставиш. Той никога няма да намери покой, а го е заслужил.

По дяволите. Това вероятно бе единственият довод, с който би могла да го достигне.

Мамка му.

- Ами ти и аз? - простена той. Въпреки че беше себично. Детинско. - Ами аз... без теб аз съм нищо.

- Ще идвам при теб в нощното небе. Търси ме там.

- Нека те докосна...

- Направи правилния избор, Трез. Трябва да направиш правилния избор. Трябва да се отплатиш на онзи, когото си обичал през целия си живот.

- Но аз те обичам - задавено каза той и очите му се наляха със сълзи.

- Аз също те обичам... завинаги. - Усмивката й го разтърси целия. - До края на вечността, забрави ли? Ще бъда тук и ще те чакам, теб и всеки друг, когото обичаш. Ето какво има от другата страна. Единствено любов.

- Не си отивай. О, господи, не ме оставяй отново...

- Няма да те оставя. Ние сме далеч един от друг, ала не сме изгубени, нито наистина разделени. Недей да ме оплакваш, обич моя. Аз не съм мъртва...

* * *

- Селена!

Викът накара Ай Ем да скочи от основата на каменния блок. Ама че спасител беше и той. Беше заспал, уловил брат си за...

- Трез? - каза, осъзнал, че по някакво чудо, близо двайсет и четири часа след пречистването, брат му бе дошъл на себе си.

Трез ридаеше, сълзи бликаха от очите му и се стичаха по бузите му.

- Трез? Върна ли се? - Ай Ем скочи на крака и се надвеси над него. - Трез?

Хлътналите черни очи се обърнаха към него и в продължение на един дълъг миг Трез като че ли се мъчеше да разбере кое и истинско и кое - не.

Трез? прошепна Ай Ем, обзет от внезапен ужас, че отровата бе съсипала ума на брат му. - Добре...

Изведнъж две дълги силни ръце се обвиха около него и го повдигнаха от пода.

Врат му го прегръщаше.

И говореше.

Тук съм, тук съм, тук съм... за теб, съм тук...

В началото смисълът на думите не достигаше до съзнанието му, но после...

- Няма да те оставя. - Гласът на Трез беше дрезгав, хриплив. - Тук съм и няма да те оставя.

По дяволите.

Това бяха същите думи, които Ай Ем му беше казвал по безброй различни начини през годините им заедно... думи, въплътени в постъпките му, в дните, когато не можеше да заспи от тревога, и годините, през които се беше молил да оцелеят още една нощ.

Коленете на Ай Ем се подкосиха и той рухна върху белязаните гърди на брат си.

Във фантазиите си се бе питал какво ли би било да е свободен от проклятието на постоянната тревога за Трез. Беше си представял безброй различни сценарии.