Дж. Уорд - Сенките

Катра приседна на стъпалата си и се зачете. А после поклати глава. Толкова бе сигурна... ала всичко изглеждаше съвсем наред.

- Не се приближавайте - отекна гласът на С’Екс в този миг. - Или, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да ви убия до един.

Катра се обърна рязко и погледна през импровизираната врата, която той бе отворил. Трима стражи, облечени в черно, бяха наобиколили палача с извадени ножове.

О, всесилни звезди... какво беше направила?

Допуснала бе ужасна грешка, идвайки тук. Ама че арогантност, да си помисли, че се е добрала до тайна, която щеше да спаси всички тях. А сега нямаше къде да избяга. Нямаше как да надвие онова, което, без съмнение, бе само първият от отрядите, изпратени за тях.

Не искаше да умре.

Пресегна се и вдигна дългото, тясно, тежко чекмедже. То бе единственото оръжие, с което разполагаше...

По някаква причина (и по-късно тя щеше да се почуди защо ли) погледът й бе привлечен от картата на Трез, която се нави от само себе си, приемайки формата, с която беше свикнала.

Когато беше влязла, подът беше съвършено чист, без нито една прашинка, петънце или драскотина. Ала ето че сега имаше люспи боя там, където пергаментът се беше навил.

Катра се намръщи, остави чекмеджето настрани и отново разгъна картата.

Докато от стаята за наблюдение долитаха звуците на битка, плющене на одежди, тежко дишане и стонове, тя се приведе над свещеното писмо. В средата на картата част от боята се беше излющила.

Разкривайки...

Гърдите й се свиха толкова силно, че въздухът изскочи от дробовете й със свистене.

И за да се увери, че не й се привижда, тя отново го прочете. След това обели с нокът подправеното място.

- О... съдби... - прошепна.

Скочи на крака и се втурна към шкафовете, където се съхраняваха картите на останалите от с’хийб. Откри датата, която търсеше, издърпа чекмеджето, сложи го на пода и повдигна капака.

Цивилните архиви, около двайсетина на брой, бяха завързани с връвчици, върху които имаше малки етикети, и нахвърляни без ред. Задъхана, с разтреперани ръце, Катра зарови из тях с цялата бързина, на която беше способна. Когато откри онова, което търсеше, изтича обратно при подправения документ. Сложи ги един до друг и като ги затисна с чекмеджето, ги разви.

Както бе очаквала, втората карта също бе подправена в средата, толкова грижливо, че тогава със сигурност не би могло да бъде забелязано. С течение на годините обаче бе започнало да си личи.

Катра олющи боята и откри... че Помазаният всъщност... не беше Трез. От двамата близнаци той беше роден втори, не първи.

Ай Ем бе свещеният мъж.

Въпреки смъртната опасност отвън, тя рухна върху документите и закри лицето си с ръце. Защо ги бяха разменили? Защо...

- Принцесо - изкрещя С’Екс. - Трябва да се махаме от тук...

- Тя е разменила картите.

- Какво?

Катра го погледна през рамо и потръпна при вида на кръвта, с която бяха оплискани одеждите, лицето, ръцете му. Нямаше обаче време да се разстройва от това.

- Кралицата е разменила картите на двете новородени, Трез и Ай Ем. Ала не знам защо. - Тя посочи фалшифицираните места в пергаментите. - Ето тук. Главният астролог е този, който изготвя свещените карти за всички с кралска кръв, не летописецът. Той трябва да го е направил, а АнсЛай също е знаел. Ала какъв е смисълът... Зад теб! - изкрещя тя.

В същия миг, в който стражът, появил се зад С’Екс, замахна с ножа си към главата му, палачът се обърна, вдигнал собственото си оръжие на нивото на гърлото. Надви нападателя си само за миг, като преряза шийната му вена, от която рукна алена кръв.

Ужасена от гледката на смъртта, Катра усети как мозъкът й си отива, като зрител, решил да си тръгне от двубой, станал изведнъж прекалено жесток. Ала както С’Екс бе казал по-рано - съжалението не беше лукс, който тя можеше да си позволи.

Нави картите на Трез и Ай Ем и ги прибра при нейната и тази на майка й. Онази на дъщеричката на С’Екс все още беше на пода и тя замалко да я остави там. В последния миг обаче посегна към нея и понечи да я навие... и именно тогава усети необикновено хладно място. В средата.

Защо пергаментът бе студен?

Отново го разви и прокара пръсти по повърхността му. Не беше се излъгала - в средата имаше едва забележима промяна в температурата. Защото слоят боя, по-дебел от онези наоколо, все още изсъхваше.

Бяха подправили картата и на новороденото.

- Времето ни изтича, принцесо - подкани я С’Екс настойчиво. - Трябва...

- Дай ми ножа си.