Дж. Уорд - Сенките

Той не би поставил дори някого, когото мрази, на свое място, принуден да живее с тази самота и разбито сърце. И със сигурност не би го причинил на онези, които обичаше. Не и ако имаше начин да го спре.

В мига, в който взе решение, един слънчев лъч се плъзна по покрива, разливайки се по грижливо подредените керемиди.

Селена го беше накарала да се закълне, че ще продължи да живее без нея, и той го бе направил, макар и само защото тя го беше принудила. Не че наистина го беше вярвал.

Ала сега, когато си представи всички животи, които бе в състояние да спаси, и възможността да защити всички тези мъже, жени и техните деца?

- Не мога да стигна по-далеч, кралице моя.

ОТНЕ ИМ ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, ДОКАТО СЕ ДОБЕРАТ ДО СВЕЩЕНАТА астрологическа стая.

Или поне на Катра й се стори така. И нищо чудно, след като зад всеки ъгъл и в края на всеки коридор очакваше някой да й се нахвърли, да я арестува, да я затвори в килия.

Докато вървяха, С’Екс й показа тайни стаи и коридори, за които дори не беше подозирала... и доказа, че е невероятно способен: имаше сигурна крачка и бърз ум, едновременно предпазлив и агресивен.

Най-сетне се добраха не само до палата, но и до сърцето на владенията на майка й, където малцина бяха допускани, а охраната бе най-строга. Поне имаха едно преимущество на своя страна - стражите бяха прекалено заети с това, да я издирват навън, твърдо убедени, че са претърсили вътрешността на двореца из основи, а останалите от войниците на С’Екс се събираха в централния двор, готвейки се за битка.

Колко страшно бе всичко това. Но пък то им позволяваше да се движат по-бързо и поне засега, незабелязано.

Част от нея искаше да провери дали майка й наистина е заета с ритуалите, да се увери, че не ги грози опасността да ги заловят в астрологическата стая, ала не можеше да рискува да бъдат разкрити. Имаха една-единствена възможност да се доберат до архивите.

Оттук - прошепна С’Екс, заковавайки се внезапно на място.

Катра се намръщи под качулката си.

- Входът на стаята не е ли по-нагоре?

- Не, ще влезем оттук.

Ръката му се показа от широкия ръкав на одеждите му и се допря до стената. Начаса една врата се плъзна настрани.

Миризмата на тамян, която ги лъхна, красноречиво говореше, че са съвсем близо, ала мястото, открило се пред тях, тънеше в непрогледна тъмнина.

Катра пристъпи вътре, без да се колебае, и усети огромното тяло на С’Екс да влиза след нея. Когато вратата се затвори, тя се почувства, сякаш бе с вързани очи.

- Протегни ръка напред - тихо каза палачът.

Тя го послуша и напипа нещо грапаво.

- Тръгни наляво. Води се по стената.

Катра се подчини и се блъсна право в гърдите му.

- Извинявай.

Той я завъртя на обратната страна.

- Другото ляво.

Докато вървеше напред, Катра едва успяваше да диша. Сигурно вървяха успоредно на коридора, помисли си, това скрито пространство бе като сянка на онова отвън.

- Аз построих тези тунели - прошепна палачът. - Познавам ги наизуст.

- Много находчиво от твоя страна.

- Спри.

Тя се подчини и отпусна ръка.

- Сега какво?

- Погледни надясно.

В първия миг видя единствено още мрак. Ала... не. В стената имаше миниатюрни процепи, искрящи в червено, сякаш призрачна ръка, стиснала мистична писалка, я бе нашарила е точици.

Плочки, помисли си със страхопочитание. Намираха се от другата страна на отделение, покрито с плочки. Протегна ръка и ги докосна.

- Нека аз вляза пръв - каза С’Екс. - И недей да идваш, докато не те повикам.

Катра се отдръпна настрани, за да му направи път, и загледа как огромната му длан прокара пътека върху деликатната кубична шарка...

А после натисна и плочките се разделиха. Нищо не се счупи обаче - беше построено така, че да позволи подобен достъп. От другата страна имаше необикновен източник на светлина.

С’Екс пристъпи в кръглото помещение, вдигнал назъбен нож пред себе си, готов за нападение.

- Чисто е - изсъска той.

Катра си пое дълбоко дъх и пристъпи в изумителната светлина. Само че в нея нямаше нищо магическо - беше просто светлината на свещи, запалени в стая от великолепен червен мрамор.

Всъщност не, не бяха свещи. А слънцето, което струеше през огромно извито стъкло на тавана. Нощем, досети се тя, от там можеха да се наблюдават звездите.

Безмълвно, двамата прекосиха стаята, а меките подметки на обувките им не вдигаха почти никакъв шум. В средата на помещението върху пода беше изрязан кръг, навярно за подиум, издигащ се отдолу като онзи в приемната зала на палата. Нямаше никакви мебели, по стените не висеше нищо. Нищо, което да попречи на пълно вглъбяване.