Дж. Уорд - Сенките

Възмутен ропот, а после някой замери ангела с подложка за чаша, която се приземи на килима пред стаята.

- Е, ако отново ще ставате гадни...

Тласкан от някакъв инстинкт, Трез се дематериализира... в същия момент, в който Ласитър престана да се прави на задник и хвърли проницателен поглед натам, където сянката стоеше допреди миг.

Бяха усетили присъствието му. Ала той нямаше да допусне това да се повтори. Носейки се по коридора, приел формата си на сянка, той влетя в кабинета тъкмо преди Ласитър да прекрачи прага и да затвори вратата.

- Имаме ли карта? - обърна се ангелът към братята.

Внимавайки да не се пречка на никого, за да не би случайно да го усетят, Трез се озова в ъгъла, който бе най-далеч от кучето на Рот. За щастие, Джордж беше потънал в сън до трона на господаря си.

Братята се скупчиха около бюрото на Рот, докато Бъч разгръщаше голяма синьо-зелена карта.

- Ето тук - посочи ангелът с показалец. - Намерих го точно тук. Цялото място е обградено от висока стена. Тук и тук има жилища. Палатът е ей тук. Охраната е сериозна, а от онова, което видях, е ясно, че мобилизират войските си.

„Мобилизират войските си?“, помисли си Трез.

- Трябва да ги изпреварим - измърмори Рот. - Първият удар е жизненоважен. Не искаме да дойдат в Колдуел.

Какво ставаше, по дяволите?

- ...не могат да открият тази къща. Никой не може да открие тази къща - каза Ви. - Но да, аз ще остана. Не ми харесва, но някой трябва да е тук, за всеки случай.

Ласитър го погледна през бюрото и заяви, доказвайки, че когато се наложи, може да бъде сериозен:

- Можеш да разчиташ на мен. Аз също ще съм тук.

За частица от секундата двамата мъже останаха така, вперили поглед един в друг.

- Добре - каза Ви. - Това е добре.

- Къде е Ай Ем? - попита Рот.

- Когато го видях за последно - отвърна Рейдж, - отиваше на горния етаж, за да нагледа Трез и да поспи.

- Трябва да се погрижим да задържи Трез под този покрив. Не искам да го отвлекат по средата на всичко това. Нямам нищо против да се бия. - Мамка му, очаквам го с нетърпение, но не ми се ще да се докопат до горкото копеле. Това е усложнение, за което не искам да се тревожа.

Какво, по дяволите?

* * *

Трез остана в кабинета заедно с братята, докато не научи всичко, което трябваше да знае, а после се наложи да се изнесе, преди Ривендж да се върне, след като бе подготвил симпатите в колонията им на север. Старият му приятел щеше да усети присъствието му в стаята.

Когато дойде време да си тръгне, не пое никакъв риск. Излезе изпод вратата във формата си на сянка, спусна се по голямото стълбище, прекоси мозаечния под и се промуши през миниатюрните пролуки в касите на вратите на вестибюла и входа.

Навън слънцето вече се издигаше над есенния пейзаж, златно-розови лъчи огряваха жълти, оранжеви и червени листа, както и щръкналите тъмнозелени иглички на боровете и клоните на кедрите.

Не прие физическите си очертания, докато не се отдалечи на известно разстояние от къщата, въпреки че охранителните камери несъмнено бяха уловили присъствието му. Добрата новина, ако можеше да се нарече така, бе, че братята обсъждаха предстоящата битка, така че нямаше да наблюдават мониторите на охранителната система. А ако някой от догените случайно го забележеше, щеше да предположи, че е излязъл да се поразходи, за да си проясни мислите.

Не си беше облякъл яке и беше доволен, че е така. Студът го събуди окончателно.

Въпреки че го осмисляше вече от цял час, все още не можеше да повярва на нищо от чутото: че кралицата се канеше да обяви война на Рот и Братството; че те отказваха да го предадат; че симпатите щяха да се включат във войната на страната на вампирите.

Не можеше да повярва, че толкова много бяха готовите да се сплотят заради него.

- Селена? - Отметна глава назад и вдигна очи към небесата.

Нямаше звезди - заради дневната светлина. Нито пък облаци. Нищо освен бледа синева.

Мислите му се върнаха към времето, когато се беше опитал да избяга от палата и беше избил всички онези стражи пред очите на С’Екс. Толкова много пролята кръв. Ала тогава той дори не ги познаваше.

Ако си мислеше, че онова изживяване бе ужасно, колко по-страшно щеше да бъде, ако Братството отидеше в Територията? В крайна сметка те щяха да победят, със симпатите до себе си, но щеше да има убити. Осакатени.

Още съсипани животи.

Трез се обърна и погледна към внушителното сиво имение. Колкото и суров вид да имаше отвън, отвътре то преливаше от живот, обич и семейна топлота. Ако войната наистина избухнеше, същата непоносима болка, която изпитваше в момента, грозеше тази къща и всички в нея.