Дж. Уорд - Сенките

Мъркането, изтръгнало се от гърдите му, бе звук на животно, ала ръцете, посегнали към връхната й одежда, бяха нежни. Вдигна робата над главата й, а после стори същото и с тънкия плат отдолу.

И ето че тя застана гола пред него.

Ръцете му сякаш я боготворяха, докато се плъзгаха по раменете и надолу към гърдите й. Притисна ги една към друга и ги повдигна нагоре, за да вкуси първо едното, а после и другото зърно, близвайки, засмуквайки... и о, господи, толкова бе прекрасно. Краката й омекнаха и сякаш го бе усетил, Ай Ем я вдигна на ръце и я отнесе от просторното помещение надолу по един коридор в спалня с голямо легло, което се оказа меко като облак.

- Ето как исках да бъде миналата нощ - каза, докато я слагаше върху него.

От една малка стаичка наблизо, навярно банята, долиташе светлина, достатъчна, та майкен да може да се наслади на обсебеното му изражение - гледаше я така прехласнато, че тя се почувства красива, без да се налага той да каже нито дума.

Широките му длани се плъзнаха надолу по краката й.

- Искам да опозная всеки сантиметър от теб.

- Тялото ми е твое - дрезгаво отвърна тя. - Прави с мен, каквото поискаш.

* * *

Рейдж тъкмо прекосяваше река Хъдсън, на път към другата част на Колдуел, в своя понтиак, когато внезапно усети, че се задушава и му се завива свят. Преглъщайки надигналата се в гърлото му жлъчка, той смъкна прозореца и спря отоплението. Без резултат. Около километър по-късно замалко да отбие от пътя.

- Стегни се, задник такъв.

Шибан женчо. Какъв му беше проблемът, по дяволите? Не беше ранен, с нетърпение очакваше да разреши ситуацията с Асейл и братовчедите му, които си приличаха като две капки вода, и бе в любимата си кола, на път да се види с обичната си шелан. Животът не би могъл да бъде по-хубав.

Просто трябваше да се стегне.

С тази мисъл, той стисна волана и започна да потропва с тежкия си ботуш, онзи, който не беше върху педала за газта.

Толкова близо. Беше толкова близо.

Може би просто имаше нужда да прегърне своята Мери.

Клиниката на Хавърс се бе преместила в ново, свръхмодерно място, което той бе посещавал само два-три пъти. Веднъж бе ранен в корема и не можеше да изчака да се върне в имението на Братството. Друг път бе отишъл да вземе Мери, след като тя се беше погрижила за една жена и малкия й син. Може би имаше и трети път. Не си спомняше.

Когато най-сетне стигна до отбивката, му беше толкова трудно да диша, че изруга. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да има нужда от лечение.

Може би беше хванал някакъв вирус. Вампирите не боледуваха от човешките вируси, нито от рак (слава богу!), но можеха да бъдат съборени от настинки и грипове, които се срещаха сред расата.

Да, вероятно беше това. Трябваше да е това.

Когато фаровете на понтиака най-сетне огряха невзрачната бетонна постройка, като че ли му стана малко по-добре, което бе приятна изненада. Поне не се налагаше да гледа как Мери го наблюдава с разширени от тревога очи.

Слезе от колата и отиде да отвори багажника.

В мига, в който зърна сака на Мери, който лично беше напълнил, симптомите се завърнаха - зави му се свят, а дланите му се препотиха, сякаш не стоеше на студения вятър само по кожен панталон и спортен потник.

Приближи се до ниската сграда, влезе в съвсем обикновеното на вид преддверие и позвъни. Миг по-късно асансьорът дойде и отвори врати. Като много други места, на които необходимостта налагаше да работят и през деня, най-новата клиника на Хавърс се намираше изцяло под земята - горната част бе просто камуфлаж, целящ да пресее истинските посетители от евентуални проблеми.

Като хора. Лесъри.

Асансьорът пое надолу и го отведе до чакалнята. Рейдж пристъпи в помещението, чудейки се как ще я намери...

- О, господи, ето те.

Мери се втурна към него така, сякаш я преследваха. Хвърли се в прегръдките му, а Рейдж пусна сака на пода и затвори очи, притискайки я към себе си толкова силно, че бе цяло чудо как не й спря дъха. Ала както бе казала: о, господи...

Уханието, допирът, тялото й, начинът, по който ръцете й се обвиха около шията му, стискайки го с всичка сила - то бе като оазис в пустинята, изпълваше го с животворна влага, която ужасно му беше липсвала, възвръщайки силите му.

- Толкова ми липсваше - каза тя в ухото му. - Толкова, толкова, толкова ми липсваше.

Без да я пуска, Рейдж се наведе, за да вдигне сака с дрехите й, а после я отнесе в другия ъгъл, далеч от очите на реценционистката. Които бяха впити в тях, сякаш в главата си тя съчиняваше романтичен диалог. Не че той щеше да направи проблем заради това, но и не искаше срещата им да се превърне в публично зрелище.