Дж. Уорд - Сенките

Беше спасена, даде си сметка, единствено защото за майка й привидното благоприличие бе по-важно от това, да накаже дъщеря си, която бе отишла да се поразходи - излезеше ли наяве, че принцесата се бе омърсила, общувайки с обикновени поданици, или дори с благородници, това щеше да хвърли лоша светлина върху кралицата.

За миг майкен се поколеба дали да не си остане в стаята, ала знаеше, че не й остават още много нощи като тази. Траурът щеше да свърши много скоро с церемония, в която всички от с’хийб, както благородници, така и обикновеното население, щяха да се присъединят към досега личната „болка“ на кралицата.

След това? Особено сега, когато майка й знаеше за разходките из двореца, а времето за нейното обвързване наближаваше, да напусне Територията, щеше да стане невъзможно. Най-вероятно щеше да й бъде трудно дори да излиза от стаята си.

Трябваше да се види с Ай Ем, дори да беше за последно.

Тя угаси осветлението, свали бижутата от шията и китките си и ги остави върху леглото. Както и предишната нощ, беше заявила на прислужниците си, че се нуждае от уединение и ще ги повика, когато й потрябват.

Така че разполагаше с известно време.

Затвори очи и се понесе през вентилационната система, използвайки я, за да се измъкне навън. Знаеше къде се намира Колдуел. Беше виждала карта. Ала да го открие и да намери една точно определена сграда в него, й се стори истинска лудост.

В този миг долови ехото на собственото си „аз“, на собствената си кръв. Беше много по-силно, отколкото бе очаквала, истинска пътеводна светлина, която я направляваше в лабиринта от постройки в метрополиса, с високите му кули от стъкло и стомана - гора, дело на човешки ръце, която се издигаше насред пейзаж ог асфалт, тухли и мъничко зеленина тук-там.

Следвайки сигнала, тя стигна до тераса, насред много други, в една от най-високите постройки... ала не прие физическите си очертания. Все така като сянка, тя поспря пред стъклената стена.

В помещението от другата страна Ай Ем вдигна глава, доловил незабавно присъствието й. Приближи се и отвори един от огромните стъклени панели, бутвайки го настрани.

- Ти дойде.

Разпилените молекули на майкен приеха физическите си очертания. Едва тогава студеният вятър, долитащ откъм реката далеч под тях, проникна през одеждите й и ги развя, пронизвайки я до кости.

- Влез - каза Ай Ем. - Ела да се стоплиш.

Без да знае какво да каже, тя прекрачи прага и студените вихри утихнаха, когато той затвори вратата зад тях.

- Какво не е наред? - попита я.

Майкен нямаше представа как бе успял да разбере състоянието й толкова добре, въпреки че лицето й беше скрито.

Трябваше да му каже истината. Въпреки че това щеше да развали всичко между тях. Но как би могло да бъде иначе? Беше го съблазнила и той я беше имал пръв, той, а не брат му. Освен това бе жената, която, сам си го беше признал, той ненавиждаше от толкова дълго време, причината животът на брат му да е съсипан.

- Майкен ?

Дълго се взира в него, опитвайки се да открие подходящите думи. Откъде да започне? И защо бе пропиляла деня, мечтаейки си за него, когато би трябвало да се подготви да му разкрие истината за себе си? Нуждаеше се от още мъничко време, за да помисли.

- Всичко е наред - отвърна, стараейки се да овладее гласа си, и тръгна из стаята. - Колко е прекрасно тук.

Поне второто не беше лъжа. Подовете в просторното бяло помещение бяха медено-златисти, мебелите не се набиваха на очи, изгледът бе впечатляващ.

- Гладна ли си? - попита той съвсем наблизо.

Майкен подскочи и погледна през рамо. Той се извисяваше зад нея, тялото му сякаш се готвеше за нещо.

За секс.

Ала не, каза си тя. Трябваше да говорят. Трябваше да му се разкрие, в противен случай неговата страст щеше да бъде плод на притворство и манипулация от нейна страна.

- Е? - изръмжа той нежно, долепяйки се до тялото й. - Гладна ли си?

Скрита зад маската си, майкен облиза устни.

Бедрата му се раздвижиха до одеждите й, огромна корава ерекция се притисна в плата, който ги разделяше.

Щеше да има време след това, каза си тя. Щеше да му каже след това.

Чувството за вина беше силно. Желанието - още повече.

- Да, гладна съм - промълви. - Но не за храна.

Той сякаш прочете мислите й - осветлението, което струеше от тавана, угасна, скривайки ги от всички чужди погледи.

- Нека го махна това - процеди, сякаш ненавиждаше качулката й.

И ето че майкен изведнъж бе свободна да диша, да вижда, да вдъхва миризми.