Робин Хоб - Убиецът на Шута

Сред едни шипкови храсти намерих малка падина, място, където бе израснала мека трева и трънаците ме засланяха. Свих се на земята и замръзнах, разтреперана от страх и болка. Бях го направила, но, о, на каква цена! Чувах как викаха и удряха с клони храсталаците. Сякаш бях толкова глупава, че да напусна убежището си! Наричаха ме с гадни имена, но не можеха да ме видят, нито да разберат със сигурност дали все още се крия там. Не издадох звук, когато отворих уста и наведох глава, за да се излее кръвта. Нещо в устата ми се бе скъсало, късче, което минаваше от долната страна на езика ми до долната челюст. Болеше. И течеше много кръв.

По-късно, когато се махнаха и се опитах да изплюя кръвта, ме заболя още повече. Езикът ми вече се движеше в устата, пляскаше като език на стара обувка. Когато следобедът започна да свършва и сенките станаха по-дълбоки, изпълзях от трънливото си укритие. Тръгнах обратно към имението по дълъг и лъкатушещ път. Спрях при едно поточе и измих кръвта от устата си. Когато отидох за вечеря, двамата ми родители се ужасиха от синините по страните ми и почернялото ми ляво око. Майка ми ме попита как е станало, но аз само поклатих глава и дори не се опитах да проговоря. Ядох малко. Люшкащият ми се свободно език ми пречеше. Два пъти го прехапах, преди да се откажа, и останах да седя вторачена в храната, за която копнеех. През следващите пет дни ми беше трудно да ям: усещах езика си като нещо чуждо, което се люшкаше в устата ми.

И все пак, и все пак, бях на пътеката, която бях избрала. А когато болката намаля, се изумих колко свободно мога да движа езика си. Сама в стаята ми, след като майка ми помислеше, че съм заспала, упражнявах думите си на глас. Звуците, които ми бяха убягвали преди, внезапното начало и резкия завършек на думите, с тях вече можех да се справя. Все още не повеждах разговор, но вече беше защото предпочитах така, а не защото не можех. На мама започнах да говоря по-ясно, но само с много тих глас. Защо? Защото се страхувах от промяната, която бях постигнала в себе си. Татко ми вече гледаше на мен с други очи, откакто бе видял, че мога да държа перо. И смътно осъзнавах, че момичетата бяха дръзнали да ме нападнат, защото бях носила розовата рокля, която заявяваше статут по-висок от техния, какъвто според тях не заслужавах. Ако започнех да говоря, дали всичките слуги нямаше да се отдръпнат от мен, включително милата готвачка Нътмег и строгият ни иконом? Страхувах се, че речта ще ме направи още по-презряна, отколкото вече бях. Толкова копнеех за каквато и да било близост. Щеше да е моят провал.

Трябваше да съм научила урока, който ме бе сполетял. Не бях. Бях самотна, а едно самотно сърце има копнежи, които могат да надделеят над здравия разум и достойнство. Лятото напредна, раната в устата ми зарасна и отново започнах да шпионирам другите деца. Отначало стоях на разстояние, но беше твърде обезсърчително да ги гледам отдалече и да не мога да чувам какво си говорят и да не виждам какво правят. Тъй че се научих да отивам преди тях, покатервах се на някое дърво и гледах игрите им отгоре. Мислех се за много умна.

Трябваше да свърши зле и така стана. Онзи ден все още е жив за мен, като сън. Хванаха ме, че ги гледам, понеже кихнах. Отначало ме обкръжиха, за да не мога да сляза, и имах късмет, че жълъдите и шишарките бяха единствените муниции, които Тафи можеше да намери. Накрая реших да се покатеря по-нависоко, за да съм извън обсега му. Но едно дърво, достатъчно тънко, за да се изкатери по него малко дете, е достатъчно тънко и за да го разтърсят три ядосани деца. Известно време стоях вкопчена в люшкащия се връх, а след това паднах — изхвърчах на широка дъга и тупнах по гръб на земята. Лежах безпомощно, останала без дъх и замаяна. Те се смълчаха. Бяха уплашени.

— Убихме ли я? — попита Елм. Чух как Лея вдиша уплашено. И тогава Тафи извика храбро:

— Я най-добре да се уверим!

Това ме извади от шемета. Вдигнах се с олюляване на крака и побягнах. Те зяпнаха след мен и помислих, че ще ме оставят на мира. Но Тафи изрева:

— Дръжте я!

И затичаха след мен, настървени като кучета по заешка диря. Краката ми бяха къси, бях замаяна от падането, а те бяха близо зад мен, викаха и крещяха. Тичах слепешком, с наведена глава, и я покривах с ръце, за да се защитя от камъните, които Тафи грабваше от земята и мяташе все по-точно. Не мислех да избягам към кошарата за агнета. Тичах безшумно като заек, но когато едно едро тяло изведнъж застана пред мен, сграбчи ме и ме вдигна високо, изпищях все едно, че ме убиват.