Лея извърна очи притеснено, а Елм ми се изплези. Сърцето ми изстина. Бях предполагала, глупаво, че такива красиви дрехи може да спечелят уважението им. Няколко пъти бях чувала, а Елм нарочно го казваше така, че да го чуя, че съм „облечена като момче на касапин“, докато носех обичайните си туника и гамаши. След като ме подминаха, поседях още малко, за да обмисля случилото се. После слънцето се скри зад купчина ниски облаци и изведнъж усетих, че не мога да търпя повече жуленето от високата дантелена яка.
Потърсих мама и я заварих да топи восък. Застанах пред нея и повдигнах розовите си поли и фусти.
— Много са тежки.
Тя ме заведе в стаята ми и ми помогна да се преоблека в гамаши в тъмнозелено, туника в по-светло зелено и в меките ми ботуши. Бях взела решение. Бях разбрала какво трябва да направя.
Винаги си бях давала сметка, че във Върбов лес има други деца. През първите пет години от живота ми бях толкова привързана към мама и толкова малка, че имах много малко вземане-даване с тях. Виждах ги мимоходом, докато майка ми ме носеше през кухните или докато щапуках по петите ѝ по коридорите. Бяха синовете и дъщерите на слугите, родени за да са част от Върбов лес, и растяха редом с мен, макар и да израстваха много по-бързо от мен. Някои бяха достатъчно големи, за да им възлагат задачи, като миячките в кухните, Елм и Лея, и кухненското ратайче Тафи. Знаех, че има деца, които помагат в птичарника, с овцете и в конюшните, но тях виждах рядко. Имаше също и бебета и малки деца, които бяха и твърде малки, за да им се възлага работа, и твърде невръстни, за да се отделят от майките си. Някои от тях бяха с моя ръст, но бяха прекалено малки, за да привличат интереса ми. Елм беше с година по-голяма от мен, а Лея — с година по-малка, но и двете бяха с една глава по-високи. Бяха отраснали в складовете и кухните на Върбов лес и споделяха мненията на майките си за мен. Когато бях на пет, показваха към мен жалостива търпимост.
Но и жалостта, и търпимостта изчезнаха, когато станах на седем. Бях по-малка на ръст от тях, но все пак бях по-способна в задачите, които ми поверяваше майка ми. Но понеже не говорех, ме смятаха за глупава. Бях се научила да мълча с всички освен с майка ми. Не само децата, но и възрастните слуги се подиграваха на несвързаното ми бърборене и сочене, когато мислеха, че не виждам. Сигурна бях, че децата са прихванали неприязънта си към мен от родителите си. Колкото и малка да бях, все пак разбирах инстинктивно, че се боят да не би ако децата им са близо до мен, да не се заразят някак с моята странност.
За разлика от възрастните, децата ме отбягваха, без да си правят труда да се преструват, че е нещо друго освен неприязън. Наблюдавах играта им от разстояние, жадувах да се включа, но щом понечех да се приближа, събираха простичките си кукли, пръсваха цветята и жълъдите от „обеда“ си на поляната и побягваха. Дори и да ги подгонех, лесно ми избягваха. Катереха се по дървета, чиито най-ниски клони не можех да стигна. Ако продължах да ходя след тях много дълго, просто се прибираха в кухнята. Пропъждаха ме оттам с любезно подвикване:
— Хайде, малка господарке, Пчеличке, тичкай и си играй където е безопасно. Тук ще те стъпчат или ще те попарят. Хайде върви си.
И през цялото време Елм и Лея се подсмихваха превзето и ме къшкаха иззад полите на майките си.
От Тафи се страхувах. Беше на девет, по-голям и по-тежък от Елм и Лея. Беше месарчето на кухнята, носеше прясно заклано пиле или мъкнеше на гръб заклано и одрано агне. На мен ми изглеждаше огромен. Беше по момчешки глуповат и откровен в неприязънта си към мен. Веднъж, когато тръгнах след децата от кухнята до поточето, където се канеха да пуснат лодки от орехови черупки, Тафи се извърна към мен и ме замеря с камъчета, докато не побягнах. Имаше навика да казва „Бръм“, с което се подиграваше с името ми и намекваше, че съм глупава. Двете момичета не смееха да се намесят в подигравките му, но, о, колко им се радваха.
Ако кажех на майка си, тя щеше да каже на татко ми и съм сигурна, че всички деца щяха да бъдат изгонени от Върбов лес. Тъй че не казах. Колкото повече не ме харесваха и ме презираха, толкова повече копнеех за компанията им. Вярно, че не можех да играя с тях, но можех да ги гледам и да се уча как да играя. Катерене по дървета, пускане по водата на лодки от орехови черупки с платна от листа, надпревари по скачане, прескачане и търкаляне, насмешливи песнички, как да хванеш жаба… всички онези неща, които децата учат от други деца. Гледах как Тафи върви на ръце и насаме в спалнята си се натъртих на сто места, докато успях да прекося стаята, без да падна. Не ми хрумваше да помоля за пумпал от пазара, докато не видях червения пумпал на Тафи. От разстояние се научих да свиря с уста или със стрък трева между палците. Криех се и изчаквах докато си тръгнат, преди да се опитам да се люшкам на въже, вързано на клон, и да се промъкна в тайното кътче, построено от нападали клони.
Читать дальше