Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Пчеличке! Грижиш ли се за кошерите с мен?

Малката ни дъщеря вдигна очи към нея и избърбори нещо. Моли се засмя.

— Тя е добре, скъпи. Изобщо не е уплашена.

Но аз бях.

— Пчеличке. Отдръпни се. Хайде, ела при тате — подканих я. Тя се обърна и погледна покрай мен. Никога не ме поглеждаше в очите. Избърбори отново нещо на майка си.

— Добре е, скъпи. Казва, че си разтревожен, защото не познаваш пчелите като нея и мен. Върви си. Ние ще свършим скоро.

Тъй че ги оставих и прекарах един тревожен ден в кабинета си. Чудех се дали детето ми е надарено с Осезанието и дали е възможно дете с Осезание да се обвърже с пчелен кошер. Не ставай глупав , изсумтя вълкът в мен. И настоя, че ако е така, е щял да го усети. Можех само да се надявам, че е прав.

Отмина още година, а Пчеличка растеше все така бавно. Животът ни се промени, защото Моли съсредоточи времето си върху дъщеря ни, а аз ги наблюдавах и се възхищавах от това, което си споделяха. Когато Пчеличка стана на седем, беше истинска помагачка на майка си, вярно, по своя глуповат начин. Виждах, че Моли вече усеща бремето на годините. Пчеличка можеше да вдигне каквото Моли е изпуснала, можеше да набере билките, които Моли ѝ посочеше, или да ѝ донесе неща от най-ниските рафтове в стаята за шиене.

Приличаше на малко пекси, когато вървеше след майка си и ѝ помагаше в дреболиите. Моли беше боядисала най-меката вълна в най-ярките цветове, които можеше да сътвори, колкото за да зарадва Пчеличка, толкова и за да я виждаме лесно във високата трева на ливадите. Не беше по-висока от кръста на майка си, когато беше на седем. Светлосините ѝ очи и русите вежди ѝ придаваха вечно изненадано изражение, а рошавата ѝ къдрава коса го подсилваше. Косата ѝ се вееше на упорити кичури при най-малкия полъх и растеше толкова бавно, че Моли се притесняваше дали изобщо някога ще заприлича на момиче. После, когато все пак стигна до раменете ѝ на буен облак от тънки къдрици, Моли я среса и я сплете на дълга опашка до гърба. Дойдоха да ми я покажат. Малкото ми момиче беше облечено в простичка жълта туника и зелени гамаши като онези, които двамата с Моли носехме като деца. Усмихнах се, като я видях, и казах:

— Това е най-малкият воин, който съм виждал!

Защото войниците на Бъкип носеха косите си на опашки. Пчеличка ме изненада, като изгука от радост.

И тъй, дните и годините отминаваха. Моли извличаше огромно удоволствие от общуването си със странното ни дете, а аз — удовлетворение от това, че е щастлива. Въпреки годините си Моли лудееше като дете с Пчеличка, сграбчваше я и я подхвърляше високо, или я гонеше безразсъдно през цветните и билкови лехи в градината на Търпение. Кръжаха и кръжаха, докато Моли се задъхаше и закашляше, останала без дъх. Пчеличка спираше веднага щом Моли спреше, заставаше до майка си и я гледаше отдолу с обич и загриженост. Имаше моменти, в които жадувах да се включа, да скачам и да гоня кутрето си, да я затъркалям по тревата и да чуя смеха ѝ. Но знаех, че няма да получа такъв отклик от нея.

Защото въпреки уверенията на Моли, че детето ни не изпитва неприязън към мен, Пчеличка си оставаше отчуждена от мен. Рядко се приближаваше на повече от ръка разстояние, а ако седнех близо до нея да погледам малкото ѝ плетиво, винаги присвиваше рамене и се извръщаше. Рядко ме поглеждаше в очите. В няколко случая, когато заспеше до Моли в стола ѝ, я вдигах и се опитвах да я отнеса до леглото ѝ. Но при допира ми, будна или заспала, тя се стягаше и се извиваше като бореща се риба, издърпваше се от мен. Беше борба, докато не я пусна на пода или на земята. Накрая спрях да я пипам. Мисля, че Моли беше облекчена, когато се примирих с това желание на Пчеличка.

Тъй че Моли се грижеше за личните ѝ потребности. Учеше детето да се поддържа чисто и да подрежда стаята си, доколкото можеше да го направи едно толкова малко човече. Моли беше поръчала да ѝ направят малко легло и постеля за него. Изискваше от Пчеличка да държи играчките си подредени и да прави сама всичките си лични неща, все едно че беше селско дете. Това одобрявах.

Учеше я да бере гъби, плодове и билки, които не можехме да отглеждаме в градините си. В градините и оранжериите често ги намирах заедно да чистят от листата гъсеници или да берат билки за сушене. Минавах покрай стаята на Моли и виждах Пчеличка да седи там, изпънала фитил, докато Моли внимателно топеше восъка за свещи. Там извличаха златистия мед от питите и го прибираха в гърненца.

Съвършена двойка бяха, Моли и Пчеличка. Хрумна ми, че макар Пчеличка да не беше детето, което бях мечтал, че ще имаме, е идеална за Моли. Беше изключително предана на майка си, следеше напрегнато всяка промяна в изражението ѝ. Макар да ме изключваха от своята близост, се стараех да не издавам негодуванието си. Моли заслужаваше радостта, която получаваше от това дете.