Робин Хоб - Убиецът на Шута

Той въздъхна.

— Е, добре. — Изведнъж ми се стори състарен. Добави сприхаво: — Не е останал никой, с когото да мога да говоря така свободно, както с теб. Подозирам, че сме умираща порода.

— Подозирам, че си прав — съгласих се и премълчах, че това може би е хубаво.

И така прекъснахме спора. Мисля, че Сенч най-сетне прие, че съм се отдръпнал от дворцовата политика в Бъкип. Щях да идвам при спешна необходимост, но никога повече нямаше да живея в замъка и да участвам във вътрешните му съвети. Розмарин трябваше да влезе в тази роля, а зад нея трябваше да дойде който чирак си изберат. Нямаше да е Фицбдителен. Зачудих се дали момчето ще е разочаровано, или облекчено.

През следващите месеци едновременно се опасявах и очаквах Сенч да се опита отново да ме върне. Не го направи. Доставяха ми свитъци за превод, а работата ми се взимаше и носеше пет или шест пъти в годината. На два пъти куриерите му бяха калфи, обучаващи се в Умението, които идваха и си отиваха през стълбовете. Не му позволих да ме провокира. Втория път, когато стана това, се постарах Копривка да го узнае. Тя си замълча, но след това вестоносците идваха на коне.

Макар Копривка често да докосваше ума ми, както и Предан на няколко пъти, Сенч, изглежда, бе решил да ме остави на мира. Понякога се чудех дали съм разочарован, или облекчен, че най-сетне съм се отървал от по-тъмната страна на политиката на Пророците.

О, тези неща, които откриваме, и нещата, които научаваме твърде късно. Още по-зле е с тайните, които не са тайни, скърбите, с които живеем, ала не си ги признаваме един на друг.

Пчеличка не беше детето, за което се бяхме надявали. Криех разочарованието си от Моли и мисля, че тя правеше същото спрямо мен. Месеците се точеха бавно, а после и годината се изтъркаля, а виждах много малко промяна в способностите на дъщеря ни. Това състаряваше Моли, отразяваше се и на тялото ѝ, и на духа, след като не позволяваше на никой друг да се грижи за детето и сдържаше нарастващата си скръб. Исках да ѝ помогна, но детето явно отбягваше досега ми. За известно време потънах в униние, загубих апетит и воля да правя каквото и да било. Дните ми сякаш винаги свършваха със силно главоболие и киселини в корема. Будех се нощем и не можех да заспя отново, от тревога за детето. Бебето ни си оставаше бебе, малко и пасивно. Нетърпението на Сенч да планира образованието на Пчеличка и евентуалния ѝ брак се превърна в горчиво-сладък спомен. Някога бе имало време, когато можехме да се надяваме на такива неща. Но отминаващата година ни отне всички мечти.