Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Може.

За моя изненада осъзнах, че гневът ми се е стопил. Познавах Сенч. Изобщо не беше искал да нарани Пчеличка. Може би беше целил единствено да провокира това мое гостуване. Може би му липсвах повече, отколкото бях осъзнавал. И може би трябваше да се съобразя с някои от съветите му…

Той кимна.

— Ще кажа на Фицбдителен да ти донесе храна. Опознай го, Фиц. Той е добро момче. Послушен е и гори от желание да угоди. Не е какъвто беше ти.

Покашлях се и попитах:

— Да не би да ставаш мекосърдечен на старини?

Той поклати глава.

— Не. Практичен. Трябва да го заделя настрана, за да можем с Розмарин да намерим по-подходящ чирак. Знае твърде много за вътрешните ни дела, та просто да го освободя. Трябва да го поставя някъде, където да е в безопасност.

— Той да е в безопасност, или ти?

Той се подсмихна.

— Същото е, не разбираш ли? Хора, които са опасни за мен, рядко процъфтяват дълго.

Усмивката, която ми хвърли, бе крива и тъжна. Разбрах дилемата му по-ясно, когато ми върна полупразната чаша.

Направих предложението си кротко.

— Започни да го изваждаш от кръга си, Сенч. По-малко време с теб или с Розмарин, повече време с писарите и с менестрелите. Не можеш да го накараш да забрави каквото е видял и каквото знае, но можеш да намалиш важността му. Направи го благодарен. И когато не можеш повече да го държиш тук, прати го при мен. Аз ще ти го пазя.

Постарах се да не мисля на какво се бях съгласил току-що. Това не беше обещание, което щеше да продължи повече от година-две. Докато Фицбдителен беше жив и помнеше тайните ходове на замъка Бъкип, щях да съм отговорен да остава верен на Пророците. Верен. Или мъртъв. Сенч току-що ми беше прехвърлил една мръсна задача, която не искаше да изпълни лично. Отпих от виното, за да отмия горчивината в гърлото си.

— Сигурен ли си, че не можеш да го накараш да забрави?

Това ме сепна и върна вниманието ми към стареца.

— Какво имаш предвид?

— Че все още дешифрираме старите ръкописи за Умението. Те намекват, че можеш да накараш човек, ами, да промени мисленето си за някои неща.

Това ме стъписа и онемях изумен. Да можеш да накараш човек да забрави нещо — каква ужасяваща сила! Едва си поех дъх.

— Това подейства добре, когато баща ми реши да накара Майстора на Умението Гален да забрави неприязънта си към него и да го заобича. Омразата му обаче не изчезна и той просто си намери друг обект. Доколкото помня, това бях аз.

За малко да ме убие.

— Баща ти нямаше предимството на пълно обучение в Умението. Съмнявам се, че и Гален го имаше. Толкова много е загубено, Фиц! Толкова много. Работя над ръкописите почти всяка вечер, но не е същото като да си обучаван от вещ Майстор на Умението. Тежко е да правиш изводи какво имат предвид. Не върви толкова бързо, колкото бих желал. Копривка няма време да ми помага. Информацията, която съдържат ръкописите, не може да се споделя с когото и да е, а крехкостта на самите свитъци е друг проблем. Самият аз имам много по-малко време за среднощни занимания, отколкото някога. Тъй че свитъците са занемарени, а с тях — кой знае какви тайни?

Нова услуга се беше оформила като въпрос.

— Избери тези, които смяташ за най-интересни. Ще ги взема във Върбов лес.

Той се намръщи.

— Не би ли могъл да идваш тук да работиш над тях? Една седмица всеки месец? Не съм склонен да ги пращам извън замък Бъкип.

— Сенч, имам жена, дете и имение, за които да се грижа. Не мога да си прекарвам времето в миткане напред-назад до Бъкип.

— Стълбовете Умение ще направят „миткането“ ти въпрос на няколко мига.

— Няма да го правя, и знаеш защо.

— Знам, че преди години, въпреки всички съвети, използва стълбовете многократно за много кратък период. Не говоря да идваш и да си ходиш всеки ден. Предполагам, че би могъл да идваш веднъж месечно, да вземеш няколко свитъка и да оставиш каквото си превел. Според това, което съм чел, е имало вестоносци на Умението, които са използвали стълбовете поне толкова често, а вероятно и по-често.

— Не — заявих категорично.

Той кривна глава.

— Тогава защо двамата с Моли не дойдете да живеете в Бъкип и да вземете и бебето? Съвсем лесно е да ви намерим кадърен управител за Върбов лес. А Пчеличка ще има всичките предимства, за които говорихме. Би могъл да ми помагаш с преводите и с други задачи, да опознаеш младия Лант, и съм сигурен, че Моли ще се радва да вижда Копривка по-често и…

— Не — повторих. Нямах никакво желание да поемам „другите задачи“, които можеше да ми прехвърли отново. Нито да вижда странното ми дете. — Щастлив съм там, където съм, Сенч. Живея в мир и смятам да остане така.