Робин Хоб - Убиецът на Шута

Не помня на колко беше Пчеличка първия път, когато Моли се прекърши и заплака в прегръдката ми.

— Съжалявам, толкова, толкова съжалявам — каза и ми отне малко време докато проумея, че обвинява себе си за малоумното ни дете. — Бях прекалено стара — изхлипа тя през сълзи. — Тя никога няма да се оправи. Никога, никога.

— Хайде да не бързаме — казах ѝ със спокойствие, каквото не изпитвах. Защо бяхме крили страховете си един от друг? Може би защото споделянето им, както сега, ги правеше по-реални. Опитах се да ги отхвърля. — Тя е здрава — казах на Моли, докато тя хлипаше в ръцете ми. Наведох се и зашепнах до ухото ѝ. — Храни се добре. Спи. Кожата ѝ е гладка, очите ѝ са ясни. Малка е и може да е бавна в правенето на някои неща, но ще порасне и…

— Спри — помоли ме тя глухо. — Спри, Фиц. — Отдръпна от мен и ме погледна в очите. Косата ѝ бе полепнала по мокрото лице като вдовишко було. Подсмръкна. — Преструването няма да промени нищо. Тя е недоносче. И не просто малоумна, а телесно слаба. Не се обръща, не може да си вдигне главата. Не се и опитва дори. Само лежи в люлката си и зяпа. И почти не плаче.

И какво можех да отвърна на това? Моли беше родила седем здрави деца. А за мен Пчеличка беше първото бебе в живота ми.

— Наистина ли е толкова различна от това, което трябва да бъде? — попитах безпомощно.

Моли кимна унило, после каза:

— И винаги ще бъде.

— Но тя е наша — възразих тихо. — Нашата Пчеличка. Може би е това, което трябва да е.

Не помня как очаквах да ми отвърне. Знаех обаче, че не го заслужавам, когато тя внезапно изхлипа, прегърна ме и попита тихо в гърдите ми:

— Значи не си разочарован и засрамен от нея? Можеш все още да я обичаш? Все още ме обичаш?

— Разбира се. Разбира се. Винаги.

И макар да я бях утешил неволно, а не преднамерено, се зарадвах, че го направих.

Все пак бяхме отворили врата, която не можеше да се затвори. След като бяхме признали, че момиченцето ни най-вероятно ще си остане такова, каквото е, трябваше да говорим за това. Все пак не го обсъждахме пред слугите, нито посред бял ден, а нощем, в леглото ни, докато детето, което толкова ни нараняваше, спеше до нас в люлката си. Защото макар да можехме да го признаем, не можехме да го приемем. Млякото на Моли започна да спира и тя се опитваше да склони Пчеличка да пийне краве мляко, а след това козе, но с много малък успех.

Здравето на бебето ни ме изумяваше. Много бяха младите същества, за които се бях грижил в живота си, но не знаех някое, което да се храни с апетит, да спи добре, да изглежда в добро здраве и в същото време да не расте. Опитвах се да я окуража да движи крайниците си, но бързо разбрах, че тя като че ли изобщо не иска да се занимавам с нея. Кротка и спокойна, оставена сама, не искаше да срещне погледа ми, щом се надвесех над люлката ѝ. Вдигнех ли я, се накланяше настрана и след това с немощната си сила се опитваше да се издърпа от ръцете ми. Ако настоявах да я задържа, да сгъвам краката ѝ и да движа ръцете ѝ, рязко преминаваше от хленч към сърдити писъци. След известно време Моли ме помоли да не се опитвам, защото се боеше, че по някакъв начин ѝ причинявам болка. Съгласих се, макар че Осезанието не ми даваше никакво усещане за болка, а само за тревога. Тревога, че баща ѝ ще се опита да я подържи. Възможно ли е да се обясни колко болезнено бе това за мен?

Отначало слугите бяха любопитни, а след това не криеха жалостта си. Моли само дето не им съскаше. Пред тях никога нямаше да признае, че нещо не е наред. Но късно през нощта тревогите и страховете ѝ за детето ставаха още по-мрачни.

— Какво ще стане с нея, след като си отида? — попита ме една вечер.

— Ще я обезпечим — казах, но Моли поклати глава.

— Хората са жестоки. На кого можем да се доверим толкова много?

— Копривка? — предложих.

Моли отново поклати глава.

— Трябва ли да жертвам живота на едната си дъщеря, за да е гледачка на другата?

Нямах отговор на това.

Когато човек е бил разочарован толкова дълго, надеждата се превръща във враг. Не може да бъдеш съборен на земята, ако не си бил първо издигнат, и се научих да избягвам да се надявам. Когато, някъде към средата на втората година от живота на Пчеличка, Моли започна да ми разправя, че ставала по-силна и можела да държи главата си по-стабилно, кимах и се усмихвах, но само това. Но към края на втората си година тя вече можеше да се преобръща, а скоро след това започна да седи без опора. Растеше, но оставаше мъничка за възрастта си. В третата си година започна да пълзи, а след това да се издърпва, за да се изправи. На четвъртата година щапукаше из стаята: странна гледка — толкова мъничко дете да ходи. На пет подтичваше след майка си навсякъде. Започнаха да ѝ никнат зъбки и издаваше нелепи звуци, които можеше да изтълкува само Моли.