Робин Хоб - Убиецът на Шута

Като че ли я възбуждаха най-странни неща. Мекотата на парче плат или вятърът, раздвижил паяжина, привличаха вниманието ѝ. Тогава Пчеличка махаше диво с ръчички и дърдореше безсмислици. От време на време някоя дума изригваше от устните ѝ в порой от гъргорещи звуци. Беше едновременно влудяващо и мило да чувам как Моли говори на детето, как се преструва, че води въображаем разговор.

По-големите братя и сестри на Пчеличка не ни посещаваха толкова често като преди, защото растящите им семейства и задълженията им ги държаха заети в домовете им. Гостуваха ни когато можеха, което не беше често. Държаха се мило с Пчеличка, но разбираха, че да я съжаляват е безполезно. Тя щеше да е каквато щеше да е. Виждаха, че Моли като че ли е доволна с нея, и вероятно не отделяха повече мисъл за детето, което утешаваше майка им, докато остаряваше.

Хеп, доведеният ми син, идваше и си отиваше по своите странствания като менестрел. Най-често идваше в най-студените месеци, за да прекара един лунен кръг с нас. Пееше и свиреше на гайда, а Пчеличка беше най-жадният слушател, който един менестрел би могъл да си пожелае. Вливаше светлосините си очи в него и малката ѝ уста зяпваше, докато слушаше. Не искаше да си легне, докато той не тръгнеше с нея до стаята ѝ и не изсвиреше някоя тиха мелодия, докато тя заспи. Може би затова той прие Пчеличка такава, каквато беше, и когато гостуваше, винаги ѝ носеше някой подарък — наниз ярки мъниста или меко шалче, извезано с рози.

Най-често идваше Копривка. Виждах, че копнее да държи сестра си, но Пчеличка реагираше на докосванията ѝ също като на моите, тъй че Копривка се примиряваше да е до сестра си, но без да може да се погрижи за нуждите ѝ.

Много късно една нощ излязох от личния си кабинет и минах покрай вратата на детската на Пчеличка. Отвътре струеше светлина и аз спрях; помислих си, че може би Пчеличка е болна и Моли седи с нея. Но когато надникнах, видях, че не Моли, а Копривка седи до леглото на сестра си. Гледаше я тъжно и говореше тихо:

— От толкова години мечтаех да имам сестра. Някоя, с която да споделям мечтите си, да си сплитаме косите една на друга, да се заяждаме за момчета и да се разхождаме заедно. Мислех, че ще те науча да танцуваш и че ще имаме свои тайни, и ще готвим заедно късно през нощта, когато всички други спят. И ето те най-сетне. Но няма да имаме нищо от това, нали? И все пак ще ти обещая, малка ми Пчеличке. Каквото и да се случи с нашите родители, аз винаги ще се грижа за теб.

Копривка скри лице в шепите си и заплака. И аз разбрах, че скърби за сестрата, която си беше представяла, точно както аз все още копнеех за съвършеното малко момиченце, за което бях мечтал, че ще имаме. Нямах никакво утешение и за двама ни и си тръгнах мълчаливо.

От раждането си Пчеличка беше винаги с Моли и понякога се чудех дали тя не се бои да я остави сама. Когато Моли тръгнеше по обичайните си задачи, от надзираването на слугите до работата с кошерите и правенето на свещи, задачи, които като че ли все още ѝ доставяха удоволствие, Пчеличка беше винаги с нея, гледаше и слушаше. Сега, след като детето вече издаваше звуци, Моли удвои усилията си с него. Не му говореше напевно, по бебешки, както бях чувал да правят някои слуги в редките случаи, когато заговореха на Пчеличка. Вместо това усърдно обясняваше всеки аспект от работата си, сякаш на Пчеличка можеше един ден да ѝ дотрябва да знае как да опуши кошер или да направи свещи, или да излъска сребро, или да оправи легло. А Пчеличка глуповато повтаряше, вглеждаше се съсредоточено в това, което ѝ показваха, и отвръщаше на Моли с неясното си бърборене. Най-изнервящото ми преживяване беше, когато един летен ден отидох да потърся Моли и я заварих да се занимава с кошерите. През годините ни заедно бях свикнал със спокойното ѝ приемане, че пчелите може да покрият ръцете ѝ, докато се грижи за тях. Това, което не очаквах да видя, беше стоящата до майка си Пчеличка, с ведро в ръцете и цялата покрита с пчели. Детето се усмихваше блажено, очите му бяха почти затворени. От време на време се кикотеше и се въртеше лекичко, сякаш мъхестите насекоми я гъделичкаха приятелски.

— Моли — казах тихо, с предупредителен тон. Тя беше толкова увлечена в работата си, че не бях сигурен дали е видяла какво става с детето ни.

Моли се обърна бавно, залисана с бръмчащите си подопечни.

— Детето — казах с тревога. — Пчелите са го накацали цялото.

Моли погледна зад себе си. На лицето ѝ се появи усмивка.