Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Пристигна в една късна дъждовна пролет и върна широкия свят на прага ми. Бях на тридесет и пет. Когато бях на двадесет, щях да смятам, че един мъж на сегашната ми възраст се колебае на ръба на старческото вдетиняване. Сега не ми приличаше нито на младост, нито на старост, а по-скоро на застиналост между двете. Вече не можех да се извинявам с младежка неопитност, а и не можех да си приписвам ексцентричностите на старостта. В много отношения вече не бях сигурен какво да мисля за себе си. Понякога ми се струваше, че животът ми бавно се стапя зад мен, чезне като стъпки в дъжда, докато се окаже навярно, че винаги съм бил този кротък човек, живеещ своя невзрачен живот в малка къщурка между леса и морето.

Та тази сутрин се излежавах, заслушан в тихите звуци, които понякога ми носят покой. Вълкът дишаше тежко пред тихо пращящия в огнището огън. Подирих към него със споделената ни магия на Осезанието и погалих леко сънните му мисли. Сънуваше за бяг с глутница през гладки заснежени хълмове. За Нощни очи това бе сън за тишина, за студ и бързина. Бавно отдръпнах допира си, за да не наруша личния му мир.

Зад малкото ми прозорче завръщащите се птици огласяха въздуха с песенния си зов. Лек вятър полъхваше и щом раздвижеше дърветата, те ръсеха свежи пръски от снощния дъжд по мократа трева. Бяха сребристи брези, четири. Бяха само тънки пръчици, когато ги засадих. Сега ефирната им зеленина хвърляше игрива пъстра сянка зад прозореца на спалнята ми. Затворих очи и почти можех да усетя пърхащата по клепачите ми светлина. Не ми се искаше да ставам, още не.

Имал бях лоша вечер, преди да заспя, и ми се беше наложило сам да се справя с това. Момчето ми, Хеп, бе тръгнало да поскита със Славея преди почти три седмици и още не се беше върнало. Не можех да го виня. Кроткият ми усамотен живот вече бе започнал да жули младите му рамене. Разказите на Славея за живота в Бъкип, обагрени с цялото й умение на менестрел, извайваха твърде живи картини, за да може Хеп да ги пренебрегне. Затова с неохота й бях позволил да го заведе в Бъкип, та да види с очите си един Пролетен панаир там, да опита сладкиши, поръсени със семе от карис, да погледа куклено представление, може би да целуне момиче. Беше надраснал границата, до която редовната храна и топлото легло са достатъчни, та едно момче да се чувства доволно. Казал си бях, че е време да помисля дали да го пусна да замине, да се хване чирак при някой добър дърводелец или дюлгер. Идеха му отръки такива неща, а колкото по-скоро един юноша се хване със занаят, толкова по-добре ще го изучи. Но все още не бях готов да го пусна да замине. Аз пък щях да се понаслаждавам на един месец в мир и самота и да си припомня как да върша нещата сам. Двамата с Нощни очи си бяхме достатъчно за компания. Какво повече можеше да ми трябва?

Но много скоро след като заминаха, малката къща ми се стори прекалено тиха. Възбудата на момчето около тръгването твърде силно ми бе напомнила как се бях чувствал някога самият аз около Пролетните панаири и други подобни неща. Куклените представления, сладкишите със семе от карис и момичетата за целуване — всичко това върна живи спомени, за които си мислех, че отдавна са се стопили. На два пъти се събуждах плувнал в пот и разтреперан, със схванати мускули. Бях се наслаждавал години наред на отмората след всички онези вълнения, но през последните четири години старата ми обсебеност се беше върнала. Напоследък идваше и си отиваше без никаква схема, която да мога да различа. Беше почти все едно старата магия на Умението изведнъж ме е призовала и се пресяга, за да ме извлече от покоя и усамотението ми. Дните, които се нижеха гладки и неразличими като наниз мъниста, изведнъж се бяха разстроили от призива й. Понякога гладът за Умението ме глождеше, както гангрена разяжда живата плът. Друг път не беше нищо повече от няколко нощи живи, изпълнени с копнеж сънища. Ако момчето си беше у дома, навярно щях да мога да се отърся от настойчивото притегляне на Умението. Но Хеп бе заминал, така че предната вечер се бях отдал на непреодолимата страст, която тези сънища съживяваха. Слязох при крайморските скали, седнах на скамейката, която момчето бе направило за мен, и разпрострях чародейството си над вълните. Вълкът клекна до мен, със стария укор в очите. Опитах се да го пренебрегна.