Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И трябва да идем до реката и да видим дали ранните рибни пасажи са тръгнали. Прясната риба е вкусна. Нощни очи добави своите грижи към списъка в ума ми.

Миналата година насмалко не умря от преяждане с вмирисана риба.

Точно затова трябва да идем сега, докато е жива и подскача. Можеш да вземеш копието на момчето.

И да подгизнем и да измръзнем.

По-добре подгизнали и измръзнали, отколкото гладни.

Обърнах се и задрямах отново. Щях да изкарам тази сутрин в мързел. Кой щеше да разбере или да го интересува? Пилците? Като че ли само няколко мига по-късно мислите му ме сръгаха.

Събуди се, братко. Насам иде непознат кон.

Събудих се моментално. Косите лъчи светлина в прозореца ми подсказаха, че са минали часове. Станах, навлякох си халата, вързах колана и си нахлузих летните обувки — просто кожени табани с каишки, които да ги държат на краката ми. Прибрах си косата назад да не пада на лицето ми. Потърках гуреливите си очи.

— Иди виж кой е — наредих на Нощни очи.

Сам виж. Вече е почти до вратата.

Не очаквах никого. Славея идваше три-четири пъти в годината, да погостува няколко дни и да ми донесе клюки, хартия и вино, но с Хеп нямаше да се върнат толкова скоро.

Други гости на прага ми бяха рядкост. Бейлор понякога: колибата и свинарникът му бяха в съседната долчинка, но той нямаше кон. Един калайджия наминаваше два пъти годишно. Първия път ме откри случайно, в една гръмотевична буря, конят му беше окуцял и светлината от прозореца ми го бе отклонила от пътя. След гостуването му последваха други гостувания от подобни пътници. Оказа се, че калайджията е изрязал свита на кълбо котка, знака за гостоприемен дом, на едно дърво край пътеката, която водеше до къщата ми. Оставих я да довежда редките гости до вратата ми.

Тъй че този посетител навярно беше някой изгубил се пътник или уморен от път търговец. Казах си, че може би един гост ще се окаже приятно развличане, но мисълта не бе особено убедителна.

Чух как конят спря отвън, чух и тихите звуци на смъкващия се от седлото ездач.

Сивия — изръмжа тихо вълкът.

Сърцето ми едва не спря. Бавно отворих вратата, докато старецът посягаше да почука. Той се вторачи в мен, след което усмивката разцъфтя на лицето му.

— Фиц, момчето ми. Ах, Фиц!

Посегна да ме прегърне. За миг останах замръзнал, неспособен да помръдна. Не знаех какво изпитвам. Това, че старият ми наставник ме бе проследил след всичките тези години, беше плашещо. Трябваше да има причина, нещо много повече от желание само да ме види. Но също така изпитах онази тръпка на близост, онова внезапно пробуждане на интерес, който Сенч винаги будеше в мен. Още докато бях момче в Бъкип, неговите тайни призиви идваха нощем, нареждаха ми да изкача скритото стълбище до бърлогата му в кулата над стаята ми. Там той смесваше отровите си, учеше ме на занаята на убиец и ме правеше безвъзвратно свой. Сърцето ми винаги започваше да бие по-бързо при отварянето на онази тайна врата. Въпреки всички тези години и болката той все още ми въздействаше по същия начин. Тайни и обещания за приключение витаеха около него.

Тъй че неволно посегнах, за да хвана изгърбените му рамене и да го придърпам към себе си в прегръдка. Мършав, както го помнех, кокалест. Но сега аз бях отшелникът в протрития халат от сива вълна. Той бе облечен в царствени сини бричове и жакет в същия цвят, с плохи в зелено като искрящото в очите му. Ботушите му бяха от черна кожа, както и меките му ръкавици. Наметалото му в зелено подхождаше на зелените плохи в жакета му и бе поръбено с кожа. Бяла дантела се сипеше от яката и ръкавите му. Белезите, които някога го бяха посрамили дотолкова, че да се скрие от хорските очи, се бяха смалили до смътни петънца по обветреното му лице. Бялата му коса висеше до раменете и бе закъдрена над челото му. В обеците му имаше изумруди, и още един, инкрустиран на златната лента на шията му.

Като забеляза как приемам бляскавата му външност, старият дворцов убиец се усмихна насмешливо.

— Е, все пак един съветник на кралица трябва да изглежда подобаващо, ако държи на почитта, която и той, и тя заслужават в деянията му.

— Разбирам — отвърнах почти изгубил гласа си, а после отново го намерих. — Хайде, влизай, влизай. Боя се, че ще намериш дома ми за малко по-бедняшки от онова, с което явно си свикнал, но все едно, добре си дошъл.

— Не съм дошъл да те заяждам за дома ти, момче. Дойдох да видя теб.

— Момче? — попитах го тихо. После се усмихнах и го подканих да влезе.