Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Перото ми спира, сетне изпада от пръстите ми и оставя закривена следа върху хартията на Федрен. Ето че похабих още един безценен лист в нищо повече от напразни усилия. Питам се дали ще мога да напиша тази история, или на всяка страница ще оставя следа от непреглътната горчивина, която смятах за отдавна забравена. Вярвах, че съм се излекувал от злобата, но щом перото докосне хартията, с мастилото започва да се излива и болката на онова малко момче, докато накрая не ме завладеят подозренията, че всяка от внимателно изрисуваните букви е само почернял, незараснал белег на рана.

Федрен и Търпение бяха толкова ентусиазирани от мисълта да бъде написана история на Шестте херцогства, че аз позволих да ме убедят в ценността на подобна идея. Дори повярвах, че занимание от такова естество ще ме накара да забравя болката и да понасям неумолимо бавния ход на времето. Но всяко историческо събитие, на което се спирам, само изостря и без това непоносимото усещане за самота и невъзвратима загуба. Боя се, че ще бъда принуден да се откажа от тази идея или да подложа на преоценка всичко, превърнало ме в това, което съм сега. И ето че започвам отново и отново, но всеки път откривам, че пиша за себе си, а не за възникването на тази страна. Дори не зная на кого се опитвам да обясня смущението си. Животът ми беше паяжина от тайни, които дори сега не е безопасно да разкривам. Да ги поверя ли на девствения лист хартия, само за да го превърна в гориво на пламъците и в пепел? Може би.

Спомените ми датират от времето, когато бях на шест години. Преди това няма нищо, само непрогледна завеса, която умът ми нито веднъж не успя да пробие. Сякаш всичко започна с онзи първи ден в Лунно око. Затова пък първият спомен е запазен с цялото си искрящо великолепие. Понякога ми се струва толкова завършен, че се питам дали наистина е мой. Дали го извличам от собствената си памет, или го пресъздавам по разказите на легионите от кухненски прислужнички и безчислените орди ратайчета в конюшнята, които обясняват един другиму как съм се появил в техния живот. Откъде инак толкова много подробности, или умът на онова шестгодишно момче е бил тъй превъзбуден, че е запечатвал всичко, което е ставало около него? А може би тази завършеност е дело на Умението и на лекарствата, които човек приема, за да поставя под контрол пристрастеността си към него, лекарствата, които носят със себе си само болка и страдание? Много по-вероятно обяснение. Дано обаче да не е вярно.

Споменът е почти осезаем: мразовитата сивота на отминаващия ден, безпощадният дъжд, който се просмуква в дрехите ми, хлъзгавият калдъръм по улиците на непознатия град, дори мазолестата грапавина на голямата ръка, която е стиснала моята ръчичка. Често си спомням тази ръка — тя е твърда и грапава и е хванала здраво моята, ала същевременно излъчва приятна, уютна топлина. Тя не ми позволява да се подхлъзна на влажните павета, но и не ми дава да избягам от вече отредената ми съдба. Тя е също толкова неизбежна, колкото и леденостуденият сив дъжд, примесен с големи мокри снежинки, който се ръси върху гранитната плоча пред големия дървен портал на твърдината, вдигната в самото сърце на града.