Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— За мен винаги ще си момче. Това е едно от предимствата на старостта: мога почти всекиго да нарека, както си искам, и никой не смее да ми възрази. А, виждам, че още си го имаш тоя вълк. Нощни очи беше, нали? Малко си на години вече май. Не го помня това бяло по муцуната ти. Хайде ела, приятелю. Фиц, нали нямаш нищо против да се погрижиш за кобилката ми? Цяла сутрин яздих, а и нощувах в един съвсем окаян хан. Малко съм се схванал, нали разбираш. И после ми донеси дисагите, нали? Благодаря.

Наведе се да почеше вълка зад ушите, с гръб към мен, убеден, че ще му се подчиня. Ухилих се и се подчиних. Черната му кобила беше чудесно животно, добродушно и отстъпчиво. Винаги е удоволствие да се погрижиш за такова умно същество. Напоих я, дадох й малко от зърното за пилците и я прибрах в празната ясла на понито. Дисагите, които понесох към къщата, бяха тежки; в едната торба нещо плискаше обещаващо.

Влязох и заварих Сенч в кабинета си. Седеше до писалището ми и ровеше из свитъците ми все едно са негови.

— А, свърши ли? Благодаря, Фиц. Сега, това тук е играта на камъчета, нали? На която те научи Кетъл, за да ти помогне да съсредоточиш ума си далече от пътя на Умението? Възхитително. Бих искал да прочета това, щом свършиш с него.

— Щом държиш — отвърнах кротко. Изпитах моментно притеснение. Той подхвърляше думи и имена, които бях погребал и оставил необезпокоявани. Кетъл. Пътят на Умението. Изтласках ги обратно в миналото — казах. — Вече съм Том Беджърлок [1] Кичура на язовеца. — Б.пр. .

— Тъй ли?

Потупах белия кичур в косата ми от белега.

— Заради това. Хората запомнят името. Казвам им, че съм се родил с белия кичур и родителите ми ме нарекли така.

— Разбирам — рече той. — Какво пък, логично е и разумно. — Отпусна се назад в дървения ми стол. Той изскърца. — Значи нося бренди, надявам се да имаш чаши. И малко от сладкишите с джинджифил на старата Сара… Съмнявам се, че си очаквал да помня колко ги обичаше. Може да са малко смачкани, но пък при тях е важен вкусът. — Вълкът вече се бе надигнал. Дойде и опря нос на ръба на масата. Сочеше право към торбите.

— Сара още ли е готвачка в Бъкип? — попитах, докато търсех две по-прилични чаши. Нащърбените глинени не ме притесняваха, но изведнъж изпитах неудобство да ги предложа на Сенч.

Сенч стана от писалището и дойде при кухненската маса.

— О, не всъщност. Болят я краката, ако стои дълго права. Има си един стол с възглавници, сложили са го на подиум в ъгъла на кухнята. Оттам надзирава. Готви нещата, които обича да готви, разкошните пасти, кексовете с подправки и сладкишите. Сега има един младеж, Дъф се казва, той се занимава с ежедневното готвене. — Отвори дисагите и извади две бутилки със знака на бренди от Сандседж. Не помнех кога за последен път съм го опитвал. Кексчетата с джинджифил, малко посмачкани, както беше предсказано, се появиха от ленената кърпа, в която бяха увити, се поръсиха трохи. Вълкът подуши дълбоко и от устата му покапа слюнка. — Виждам, че и на него са му любими — отбеляза сухо Сенч и му подхвърли едно. Вълкът го улови ловко и го отнесе, за да го изгълта на чергата до огнището.

Дисагите бързо разкриха съкровищата си. Връзка веленова хартия, гърненца със сини, червени и зелени мастила. Дебел корен от джинджифил, едва-що напъпил, готов за садене в саксията за лятото. Няколко пакета подправки. Плюс рядък лукс за мен — пита узряло сирене. А в едно малко дървено сандъче други неща, натрапчиво странни в своята познатост. Дребни неща, за които си бях мислил, че отдавна са изгубени за мен. Пръстен, който бе принадлежал на принц Руриск от Планинското кралство. Върхът на стрелата, която бе пронизала гърдите на принца и едва не му беше донесла смъртта. Резбована кутийка, изработена от собствените ми ръце преди години, за да побере отровите ми. Отворих я. Беше празна. Затворих капачето и я оставих на масата. Погледнах го. Не беше просто старец, дошъл да ме навести. Носеше цялото ми минало, повлякло се след него като извезания шлейф на жена в зала. Когато го пуснах да прекрачи прага ми, бях пуснал с него целия си стар свят.

— Защо? — попитах кротко. — Защо ме търсиш след всички тези години?

— О, добре. — Сенч придърпа един стол и седна с въздишка. Отпуши брендито и наля и на двама ни. — По много причини. Видях момчето ти със Славея… И веднага разбрах кой е. Не че прилича на теб повече, отколкото Копривка прилича на Бърич. Но има твоите маниери, твоя навик да се задържа като погледне нещо, да кривне глава ей така, преди да реши дали ще го привлече. Толкова много ми напомни за тебе от онази възраст, че…