Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Това е името ѝ, нали? — казах тихо на Моли.

Пчеличка ми хвърли един от редките, изпълнени с укор погледи и след това го плъзна настрани. Раздразнението ѝ беше явно. Придърпа листа, сякаш искаше да го защити от мен, след което се изгърби над него. Перото топна отново в черната мастилница и задраска усърдно по страницата. Погледнах Моли, на чието лице се бе изписала горда, но и някак потайна усмивка. Наблюдавах с усилващо се напрежение, докато Пчеличка се отдръпна от страницата. Там, с грижливи букви като почерка на Моли, беше изписано „Пчеличка“.

Не усетих кога съм зяпнал, докато Моли не ми затвори устата. В очите ми бликнаха сълзи.

— Тя може да пише?!

— Да.

Поех си дъх и грижливо прикрих възбудата си.

— Но само името си. Разбира ли, че това са букви? Че означават нещо?

Моли изсумтя отегчено.

— Естествено, че разбира. Фиц, мислиш ли, че ще занемаря образованието ѝ, както беше с мен? Тя чете заедно с мен. Тъй че знае буквите. Но това е първият път, когато взема перо и пише. — Усмивката ѝ потрепери. — Всъщност съм изненадана почти колкото теб, че виждам да го прави. Да познаваш буквите е съвсем различно от това да ги пишеш. Честно, аз не се справих толкова добре като нея първия път, когато се опитах да пиша.

Пчеличка вече не ни обръщаше внимание; изпод перото ѝ започна да изниква виеща се лоза орлови нокти.

Онази вечер не писах повече. Отстъпих всичките си мастила и най-добрите си пера на малката си дъщеря и ѝ позволих да запълва страница след страница от най-добрата ми хартия с картинки на цветя, билки, пеперуди и насекоми. На мен щеше да ми е нужно съсредоточено да огледам живото растение, за да го нарисувам добре. Тя го извличаше от паметта си и го изобразяваше на хартията.

Легнах си удивен. Изобщо не бях убеден, че Пчеличка разбира понятията за букви, писане или четене. Това, което бях видял, беше, че някой може да дублира на хартия каквото е видял, макар и да не разполага с модела пред себе си. Напомни ми за Шишко, човек изумително силен в Умението, въпреки че не можеше напълно да схване това, което прави, когато го използва.

Онази нощ, в леглото, с топлата Моли до мен, имах рядкото удоволствие да се пресегна с Умението и да вдигна Сенч от сън. Какво? — попита той недоволно.

Помниш ли свитъците за билки от онзи търговец от Островите на подправките, които отделихме настрана като надхвърлящи умението ми да копирам? Онези, опърпаните, които може да са от Праотците?

Разбира се. Какво има?

Изпрати ми ги. И хартия също. А, и комплект четки от заешки косъм. И имаш ли малко от онова пурпурно мастило от Островите на подправките?

Знаеш ли колко струват тези неща, момче?

Да. И знам, че можеш да си го позволиш, ако се използва добре. Прати ми две шишенца.

Усмихнах се и затворих ума си за градушката от въпроси. Още трополяха по стените ми, докато потъвах в сън.

Развързах езика си, когато бях на осем. Помня онзи ден много ясно. Брат ми Хеп, който ми беше повече като чичо, ни беше дошъл на гости. Подаръкът му не беше малка свирка или наниз мъниста, или такива простички неща, които ми беше носил при предишните си гостувания. Този път ми донесе мек пакет, увит в груба кафява тъкан. Сложи го в скута ми и когато седнах и го загледах, без да знам какво да направя, майка ми извади малкия нож от колана си, сряза връвта, която го стягаше, и го разви.

Вътре имаше розова блузка, елече от дантела и няколко пласта розови поли! Никога не бях имала такива дрехи. Бяха от Бинград, каза той на мама, докато тя нежно докосваше изящната дантела. Ръкавите бяха дълги и бухнали, а полите лежаха на подложка от фусти и бяха обшити с розова дантела. Майка ми ги вдигна и като по чудо се оказаха точната големина.

На другата сутрин мама ми помогна да ги облека и затаи дъх, след като накрая върза поясчето. После ме накара да постоя неподвижно уморително дълго, докато решеше непокорната ми коса. Когато слязохме на закуска, отвори вратата и ме подкани да вляза все едно съм кралицата. Татко повдигна вежди в изумление, а Хеп подвикна възторжено. Ядох закуската си много внимателно — търпях жуленето на дантелата и внимавах да не натопя ръкавите си в чинията. Понесох храбро тежестта на дрехите, когато застанахме пред имението и пожелахме на Хеп приятно пътуване. Загрижена за великолепието си, минах внимателно през градините зад кухнята и се настаних на една пейка там. Чувствах се много величествено. Нагласих розовите поли и пригладих косата си, а когато Елм и Лея излязоха от кухните с ведра с обелки от зеленчуци, им се усмихнах.