Робин Хоб - Убиецът на Шута

Мисля, че баща ми подозираше как си прекарвам времето. Когато мама му каза за желанието ми, той ми купи не само пумпал, но и подскачащ клоун, малък акробат, стегнат на две пръчки с усукана връв, която го държи. Вечер, когато седях край камината и си играех с тези прости играчки, той ме гледаше изпод вежди. Усещах в погледа му същия глад, който изпитвах и аз, когато наблюдавах играта на другите деца.

Имах чувството, че ги ограбвам, когато ги гледах скришом. И те изпитваха същото, защото щом откриеха, че ги наблюдавам, ме прогонваха с викове и подигравки. Тафи дръзваше да ме замерва с шишарки и жълъди, а другите викаха и се смееха, щом ме улучеше. Мълчанието и плахостта ми ги правеха дръзки.

Такава грешка. Или не. След като не можех да се включа, ги проследявах и играех там, където те бяха играли, след като си отидеха. Имаше едно място край поточето, където растяха нагъсто тънки върби. Една ранна пролет те сплетоха дръвчетата и през лятото дърветата пораснаха в сенчест свод от листати клони. Превърна се в къщата им за игри и те носеха там хляб и масло от кухнята и ядяха на блюда от големи листа. Паниците им бяха също листа, усукани да задържат малко вода от поточето. А Тафи беше лорд Тафи там, а момичетата бяха дами с нанизи от златни глухарчета и бели маргаритки.

Колко копнеех да се включа в тази игра! Бях си мислила, че роклята от розова дантела може да ми спечели достъп в кръга им. Но не. Така че в онзи ден ги проследих крадешком и изчаках, докато ги извикат по работите им, преди да вляза. Седнах на едно от столчетата им от струпан мъх. Веех си с ветрило от клонки папрат, което Елм беше направила и оставила там. Бяха направили малко легло от борови клонки в ъгъла и полегнах на него. Слънцето беше жарко, но огънатите клони на заслона пропускаха само пъстра сянка. Затворих очи и загледах светлината по клепачите ми, и вдишвах аромата на счупени клонки и сладкия мирис на самата пръст. После съм задрямала. Когато отворих очи, беше много късно. И тримата стояха на входа и ме гледаха. Надигнах се бавно. На фона на слънчевата светлина отвън бяха силуети. Опитах се да се усмихна и не успях. Седях съвсем неподвижно и ги гледах. После, все едно слънцето беше излязло иззад облаците, си спомних този ден. Бях го сънувала, и всичките многобройни пътеки, които можеха да отклонят от него. Не можах да си спомня кога съм го сънувала, а после ми се стори, че може да е било сън, който щях да имам. Или сън за… нещо. Сън за кръстопът, място не на два пресичащи се пътя, а на хиляди. Свих краката си и бавно се надигнах.

Не можех да видя децата заради пластовете сънища и сенки около тях. Опитах се да огледам безбройните пътеки. Чувствах, че една от тях води към нещо, което отчаяно исках. Но коя? Какво трябваше да направя, за да стъпя на тази пътека? Ако тръгнех по друга пътека, умирах. Там ми се подиграваха. Там мама тичаше към мен, когато запищях. А там…

Не можех да го накарам да се случи. Трябваше да го позволя. Трябваше да позволя на пътеката да се оформи около мен, от думите, които се опитвах да изрека, и подигравките, с които ме засипваха. Дойде моментът, в който може би трябваше да съм побягнала, но бях твърде уплашена и в същото време съзнавах, че само тази пътека води там, където копнея да стигна. Момичетата ме хванаха, пръстите им се впиха в тънките ми китки, докато плътта не се надигна на ивици червено и после бяло. Разтърсиха ме и главата ми се люшна толкова силно, че видях блясъци светлина зад очите си. Опитах се да проговоря и излезе като крякане. Те се разкикотиха и също ми изкрякаха. В очите ми бликнаха сълзи.

— Повтори го, Бръм. Изкрякай пак като пуйка.

Тафи стоеше над мен, толкова висок, че трябваше да се присвие под арката. Погледнах го отдолу и поклатих глава.

Тогава Тафи ме зашлеви. Силно. Веднъж, и люшна главата ми на една страна, а после отново, почти мигновено, от другата страна, и разбрах, че така го пляска майка му понякога, люшка главата му насам-натам, докато ушите му не бръмнат. Устата ми се напълни със солена кръв и разбрах, че е станало. Бях на пътеката. Сега беше моментът да се отскубна от тях и да побягна, да бягам, да бягам, защото от този момент имаше толкова много пътеки, които водеха до това, че лежа на земята толкова пребита, че никога нищо да не може да се поправи. Тъй че издърпах китките си от ръцете им и се втурнах през гъстите дървета и навън през една пролука, откъдето никой от тях не можеше да се провре. Побягнах не към имението, а навътре в гората. След малко те вече бяха след мен. Гонеха ме, но едно малко човече може да тича присвито и да използва дирите, оставени от зайци и лисици. А когато дирята водеше през гъсти бодливи трънаци, продължавах, докато те бяха прекалено големи, за да ме последват, без да съдерат дрехите и кожата си.