Робин Хоб - Убиецът на Шута

Поклатих глава и той сви рамене. Стоях загледана след бягащите деца, докато не завиха на ъгъла на зида на градината с билки. Щом се скриха от погледа ми, се обърнах и зарових лице в козината на Паричка. Не плачех. Но треперех и се притисках до нея. Тя извърна глава и ме близна по ухото.

— Грижи се за нея, Паричке.

Гласът на Лин беше дълбок и може би между него и кучето премина нещо повече от онова, което чух. Знаех само, че беше топла, не ме застрашаваше и не се отдръпна от отчаяната ми прегръдка.

Когато най-сетне вдигнах лицето си от козината ѝ, Лин си беше отишъл. Никога няма да узная какво си е помислил за онзи сблъсък. Гушнах за последен път Паричка и тя облиза ръката ми. После, като видя, че нямам повече нужда от нея, затича да намери стопанина си. А аз тръгнах към къщата и към стаята си горе. Мислех за онова, което бях направила. Никое от децата нямаше да посмее да говори за това на родителите си: щеше да им се наложи да обяснят защо казах каквото казах. Реших, че овчарят Лин също ще го запази за себе си. Откъде знаех ли? Беше ми казал да си пазя гърба и ме бе посъветвал да си взема куче. Очакваше да се справя с това сама. И щях.

Обмислих съвета му за кучето. Не. Татко ми щеше да поиска да разбере защо го искам. Не можех да му го кажа, дори и чрез майка.

След сблъсъка ми с децата се вслушах в съвета на Лин. Престанах да ги следя и ги отбягвах, когато можех. Вместо това започнах да вървя като сянка след баща си, за да гледам какво прави по цял ден, докато мама се занимаваше с обичайните ежедневни шетни. Ласкаех се, че той не забелязва малката си сянка, но по-късно щях да открия, че е знаел за мен. Дългите му обиколки из имението, за да наглежда нещата, бяха уморителни за малките ми крака. Ако яхнеше кон, се предавах веднага. Страхувах се от коне, с техните мускулести крака и стряскащото им пръхтене и цвилене. Преди години, когато бях на пет, ме беше качил на един, за да ме научи да яздя. Обзета от ужас се измъкнах от ръцете на баща ми и паднах. Баща ми беше ужасно уплашен и никога повече не се опита да ме научи да яздя. Оправдах се лъжливо пред мама, че ми се струва ужасно невъзпитано да седя на нечий гръб и да очаквам да ме носят насам-натам. А когато мама предаде това обяснение на баща ми, той стана още по-внимателен. Сега, докато вървях по петите му, започнах да съжалявам за това. Макар и да се страхувах от докосването на баща ми и смазващия порой на мислите му в ума ми, все пак исках да знам повече за него. Ако можех да яздя, щях да мога да съм с него. Но да му го кажа създаваше трудности.

Откакто откри, че мога да рисувам, той бе започнал да прекарва повече време с мен. Вечер често носеше работата си в дневната на майка ми. Там вече си имах своя масичка, с лично мои мастила, пера и хартия. Няколко пъти ми беше показвал плесенясали свитъци с избелели илюстрации на растения и цветя и непознати букви. Беше ми казал, че трябва да копирам каквото виждам, но нямах желание да го правя. Имаше твърде много неща, вече събрани в ума ми, цветя, гъби и растения, които бях видяла и исках да ги уловя на хартията. Не споделях манията му да пише отново нещо, което вече е било написано. Знам, че това го разочарова, но беше така.

Татко ми така и не беше разбирал неясното ми ломотене и дори сега не му говорех много. Колебаех се да привлека вниманието му към мен. Дори да съм в една стая с него беше предизвикателство за мен. Когато ме погледнеше или съсредоточеше вниманието си върху мен, самата мощ на мислите му, попиващи в ума ми, ме ужасяваше. Не смеех да му позволя да ме докосне и дори да го погледна в очите ми носеше усещането, че онзи въртоп ме притегля. Тъй че го отбягвах, доколкото можех, макар и да знаех, че това го наранява и наскърбява майка ми.

Въпреки това той започна да се опитва да си играе с мен. Една вечер дойде при огъня без никакви свитъци за копиране. Седна на пода до масичката ми и каза:

— Ела да видиш какво имам.

Любопитството надви страха ми, оставих мастилата си и се доближих плахо до него.

— Това е игра — каза ми той и вдигна кърпа, която покриваше поднос. На него имаше цвете, камъче и ягода. Погледнах го озадачена. Той бързо ги покри отново. — Кажи ми какво видя.

Обърнах се към мама за обяснение. Тя беше на стола си от другата страна на камината и ръцете ѝ бяха заети с някакво плетиво.

Тя вдигна учудено вежди, но ме подкани:

— Какво имаше на подноса, Пчеличке?

Зяпнах я. Тя вдигна укорително пръст и смръщи чело. Проговорих тихо, без да поглеждам към него.