Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Швете.

— Какво още, Пчеличке?

— К-камах.

Мама се покашля, подканваше ме да се опитам по-упорито.

— Пуод — добавих аз тихо.

— Какъв цвят цвете? — подкани ме търпеливо татко ми.

— Розов.

— Какъв цвят камък?

— Бял.

— Какъв вид плод?

— Йагова.

— Ягода — поправи ме тихо майка ми. Погледнах я. Знаеше ли, че можех да го изговоря правилно? Не бях сигурна дали искам да говоря толкова ясно пред татко. Още не.

Татко ми се усмихна.

— Добре. Добре, Пчеличке. Запомни ги всички. Да играем ли пак?

Придърпах се по-близо до краката на майка. Погледнах я умолително, за да ме спаси.

— Странна игра е — подхвърли тя, усетила притеснението ми.

Татко ми се засмя.

— Знам. Често я играех със Сенч. Добавяше още и още неща на подноса или добавяше едно и махаше друго, а аз трябваше да кажа кое липсва. Тренираше очите ми. — Въздъхна. Опря лакът на коляното си и отпусна брадичка на ръката си. — Не знам никакви истински игри. Нямах много възможност да играя с други деца. — Погледна ме и махна безпомощно с ръка. — Просто исках да… — Въздъхна и замълча.

— Това е добра игра — каза мама решително. Стана и ме изненада, като седна на пода до него. Придърпа ме към себе си и ме прегърна. — Хайде да играем пак — каза и разбрах, че седна до мен, за да ми даде кураж, защото искаше да играя с татко. Тъй че го направих. Редувахме се, мама и аз, докато татко вадеше още и още предмети от една кожена торба. На девет предмета мама вдигна ръце. Аз продължих да играя, забравила страха си от него и съсредоточена само върху подноса.

Дойде един момент, когато баща ми каза, не на мен, а на майка ми:

— Това е всичко, което имам.

Вдигнах очи и огледах стаята. Родителите ми изглеждаха смътни все едно ги гледах през мъгла или от голямо разстояние.

— Колко беше това? — попита мама.

— Двайсет и седем — каза тихо баща ми.

— Колко можеше да направиш като дете? — попита го мама тихо. В гласа ѝ имаше трепет.

Татко ми си пое дъх.

— Не двайсет и седем — призна той. — Не и на първия ми опит.

Спогледаха се. После погледите им се върнаха на мен. Примигнах и усетих, че леко се олюлявам.

— Мисля, че е крайно време да си ляга — заяви майка ми със странен тон. Татко ми кимна мълчаливо. Бавно започна да прибира предметите в торбата. С пъшкане, заради болките в ставите, мама се изправи. Отведе ме до леглото ми и седя до мен, докато заспах.

В един ден с ведро синьо небе, осеяно с пухкави бели облаци, с лек вятър, който разнасяше мириса на лавандула и пирен, с майка ми се бяхме залисали в градината ѝ. Слънцето беше подминало зенита, цветята лъхаха нежното си ухание около нас. И двете бяхме клекнали. Работех с лопатката си, издялкана от татко ми да се намества в ръката ми, разрохвах пръстта около най-старите лехи лавандула. Майка ми подкастряше с ножици буйно израсналите растения. Спираше от време на време, за да си поеме дъх и да потърка рамото и шията си.

— Ох, толкова се уморявам с това стареене — каза тя. Но после ми се усмихна и посочи: — Виж пчелата на този цвят! Срязах стръка, а тя още не иска да се махне. Е, може да я оставим да се повози.

Имаше голям кош, в който да събира подкастреното, и го влачехме зад нас по лавандуловата леха. Беше приятна, благоуханна работа и бях щастлива. Мама също. Знам го. Говореше за стари лентички плат, които пазеше в коша си за шиене, и ми каза, че щяла да ми покаже как да правя лавандулови шишета, които ще задържат миризмата и могат да се поставят в раклите ни за дрехи.

— Трябва да срежем стръковете дълги, защото ще ги сгъваме над цветовете, а после ще оплетем лентичките около стръковете да ги държат. Ще са хубави, благоуханни и полезни. Също като теб.

Засмях се, и тя също. После спря, както работеше, и си пое дълбоко дъх. Люшна се назад, усмихна се и пак се оплака:

— Такъв бодеж имам в хълбока… — Потърка ребрата си, а после ръката ѝ продължи нагоре и до рамото. — И лявата ми ръка толкова боли… Човек да си помисли, че трябва да е дясната, защото тя върши всичката работа. — Хвана се за ръба на коша и се надигна, за да стане. Но кошът се обърна, тя загуби равновесие и се просна в лавандулата, смачка храстите под себе си. Сладкият мирис ме лъхна. Мама се превъртя на гръб и се намръщи, бръчици набраздиха челото ѝ. Пресегна се с дясната си ръка, вдигна лявата и я погледна някак учудено. Когато я отпусна, тя падна до нея. — Е, това е толкова глупаво… — Гласът ѝ беше тих и завален. Тя замълча и вдиша по-дълбоко. С дясната си ръка ме потупа по крака. — Само да си поема дъх за малко — каза пак така завалено. Вдиша хрипливо и затвори очи.