Робин Хоб - Убиецът на Шута

Предан, Елиания, принцовете и Кетрикен бяха в Планинското кралство, тъй че присъствието им ми беше спестено. Сенч изобщо не дойде за погребението — не че очаквах да ни посети. Почти всяка вечер го усещах на ръба на ума си, подканящ, но не натрапчив. Това ми напомни как открехваше тайната врата към кулата си и ме чакаше, когато бях момче. Не се пресягах към него, но той знаеше, че го усещам, и бях благодарен за дискретността му.

Но изброяването кой е дошъл и кой не създава впечатлението, че съм забелязвал или ме е интересувало. Живеех със скръбта си; спях мъка, ядях тъга и пиех сълзи. Пренебрегвах всичко останало. Копривка влезе в ролята на майка си: ръководеше всички неща с привидна лекота, докато се съветваше с Ревъл по осигуряването на места за спане за пристигащите хора и координираше с готвачката Нътмег ястията и хранителните припаси. Зае се да съобщи на всеки, който трябваше да бъде уведомен, за смъртта на Моли. Просто се превърна в мъжа на къщата, даваше указания на ратаите в конюшните и на слугите, посрещаше и изпращаше. С всичко, което не трябваше да се заповядва, а да се свърши, се оправяха Ревъл и Ридъл. Не можех да им помогна. Не можех да направя нищо за никого, дори за себе си.

Някак си всички необходими неща бяха направени. Подрязах си косата за траура, а някой трябваше да е срязал тази на детето. Пчеличка приличаше на четка за конски копита, когато я видях, клечица, цялата загърната в черно, с пухкава бяла четина, щръкнала на малката ѝ глава. Празните ѝ сини очи бяха мъртви. Копривка и момчетата бяха настояли, че майка им е искала да бъде погребана. Като Търпение преди нея, беше пожелала да не бъде изгорена, а да се върне в земята, която храни всички неща на света. Заровена в земята. Това ме смрази. Не бях знаел. Никога не бях говорил с нея за такива неща, никога не бях мислил, нито си бях представял време, когато тя няма да е тук. Жените винаги надживяват съпрузите си. Всички го знаят. Бях разчитал на това. А съдбата ме беше измамила.

Погребването ѝ беше тежко за мен. Щеше да ми е по-лесно да видя, че изгаря на клада, да знам, че си е отишла, отишла си е завинаги и е недостижима, вместо да мисля за нея увита само в покров и положена във влажната пръст. Ден след ден ходех на гроба ѝ и съжалявах, че не бях докоснал страната ѝ още веднъж, преди да я сложат в черната пръст. Копривка засади растенията, които щяха да открояват мястото за вечен отдих на майка ѝ. Ежедневно, когато го навестявах, виждах отпечатъците от малките крачета на Пчеличка. Нито един плевел не смееше да покълне.

Малко виждах от Пчеличка, освен отпечатъците от стъпалата ѝ. Отбягвахме се един друг. Отначало изпитвах чувство на вина, че в дълбините на собствената си скръб бях изоставил детето си. Ходех да я търся. Но щом влезех в някоя стая, тя я напускаше. Или се скриваше някъде, колкото може по-далече от мен. Дори когато ме потърси в личната ми бърлога късно през нощта, не потърси мен, а самотата, която стаята даваше и на двама ни. Влезе в онази светая светих като мъничък призрак с алена нощница. Не проговорихме. Не я накарах да се върне в безсънното си легло, нито ѝ предложих празни обещания, че всичко рано или късно ще се оправи. В бърлогата ми се свихме отделно като попарени кутрета. Знаех, че вече не мога да понеса да съм в работната стая на Моли. Подозирам, че Пчеличка изпитваше същото. Отсъствието на майка ѝ беше по-силно в онази стая, отколкото където и да е другаде в къщата. Защо се отбягвахме един друг? Най-доброто обяснение, което мога да предложа, е сравнение. Когато държиш изгорената си длан близо до огъня, болката пламва отново. Колкото по-близо бях до Пчеличка, толкова по-остра ставаше болката ми. Мисля, че в набръчканото ѝ личице и треперещата ѝ долна устна прочитах същото чувство у нея.

Пет дни след като погребахме Моли повечето опечалени си стегнаха багажа и напуснаха Върбов лес. Хеп не беше дошъл — беше далече във Фароу. Не знам как бе получил вестта толкова бързо, но ми отговори със съобщение по птица до гълъбарниците на Бъкип, а оттам ми го донесе бегач. Хубаво беше да чуя вест от Хеп, но също толкова се радвах, че не беше дошъл. Имаше и други писма, които дойдоха по различни начини. Едното беше от Кетрикен в Планинското кралство, скромна бележка на проста хартия, написана от собствената ѝ ръка. С Предан си бяхме докоснали умовете и той знаеше, че няма какво да се каже. От лейди Фишър, бивша Старлинг, дойде писмо, елегантно изписано на фина хартия, с най-сърдечни слова. По-грубо писмо получих от Уеб. Писмата казваха това, което подобни писма казват винаги. Може би думите помагат на други, когато скърбят. За мен бяха само думи.