Робин Хоб - Убиецът на Шута

Момчетата на Моли имаха ферми и работа, и семейства и жива стока, за които да се грижат. Лятото не оставя на човек, който се препитава от земята, някакво време да стои бездеен. Имаше много плач, но също така мили възпоминания и добродушния смях, който донесоха със себе си. Копривка кротко ме помоли за няколко неща за спомен, тъй че всеки от братята ѝ да си вземе по нещо. Помолих я тя да го направи, като казах, че не ме бива за тази задача и че без жената нейните вещи значат малко за мен. Едва по-късно щях да осъзная колко егоистично е било това решение — да оставя цялата тежест на раменете на по-голямата си дъщеря.

Но тогава бях вцепенен и зашеметен, неспособен да мисля за когото и да било, освен за себе си. Моли беше моята сигурност, моят дом, моят център. След като вече я нямаше, буквално се чувствах на парчета, все едно сърцевината ми се е взривила и късчетата от мен са хвърлени на вятъра. Почти през целия ми живот Моли я беше имало. Дори когато не можех да съм с нея, дори болката да я гледам отдалече, докато отдаваше живота и любовта си на друг мъж, дори онази болка беше безкрайно повече за предпочитане от пълното ѝ отсъствие в моя свят. В годините, докато бяхме разделени, винаги можех да мечтая за „един ден“. Сега всичките ми мечти бяха свършили.

Няколко дни след смъртта ѝ, когато къщата се беше опразнила от гости и допълнителният персонал, който Ревъл беше наел, също бе напуснал, Копривка дойде при мен в личния ми кабинет. Задълженията ѝ в Бъкип я зовяха. Трябваше да се връща и не я обвинявах, защото знаех, че не може да направи тук нищо повече, което да подобри каквото и да било. Когато влезе, вдигнах очи и внимателно оставих перото настрани. Да записвам мислите си винаги е било моето убежище. Онази нощ бях писал страница след страница, като изгарях всяка почти веднага след като я довършех. Не е задължително в ритуалите да има някакъв смисъл. При камината, на едно сгънато одеяло, Пчеличка се беше свила на кълбо като котенце. Извитият ѝ гръб беше обърнат към мен, лицето ѝ — към огъня. Беше посред нощ и не си бяхме казали нито дума.

Копривка бе изтощена. Плачът беше зачервил очите ѝ, а бляскавата ѝ грива на черни вълни се беше смалила до къдрава шапчица. От нея кръговете под очите ѝ изглеждаха по-тъмни и тънкото ѝ лице по-костенобяло. Простият син халат, който носеше, беше провиснал и осъзнах колко много е отслабнала.

Гласът ѝ беше пресипнал.

— Трябва да се върна в Бъкип утре. Ридъл ще ме придружи.

— Знам — отвърнах. Не ѝ казах, че за мен ще е облекчение да остана сам, за да мога да скърбя толкова неистово, колкото имах нужда, и никой да не бъде свидетел. Не ѝ казах, че се чувствам ограничен, сдържан от възпитание в място, където не мога да изразя мъката, която изпитвам. Вместо това ѝ казах: — Знам, че сигурно се чудиш. Знаеш, че върнах Шута от другата страна на смъртта. Сигурно се чудиш защо позволих майка ти да си отиде.

Бях си мислил, че думите ми ще отключат затаения ѝ гняв. Но тя изглеждаше ужасена от тях.

— Това е последното, което бих желала! Или което щеше да иска тя! На всяко същество е дадено и място, и време, и когато това време свърши, трябва да ги оставим да си отидат. Веднъж с мама говорихме ясно за това. Бях дошла при нея за Шишко. Знаеш как е той, как го болят ставите. Помолих я за мехлема, който Бърич правеше за момчетата, когато си разтеглят мускули, и тя ми смеси малко. Мила Еда, поредното нещо, което си отиде! Защо изобщо не го записах? Толкова много знаеше тя, толкова много знаеше той, а отнесоха всичко в гроба със себе си.

Не ѝ казах, че знам рецептата по-добре от всеки друг. Несъмнено Бърич беше предал познанията си и на своите синове. Не беше време да говорим за тези неща. Забелязах, че на кутрето на дясната ми ръка има мастило. Винаги успявам да се оцапам с мастило, когато пиша. Взех изтривалката за пера и го избърсах.

— Какво каза Моли за Шишко? — осмелих се да попитам.

Копривка се върна при себе си, сякаш беше вървяла далече по някоя помръкваща пътека.

— Само, че е милост да направиш една болка поносима, но не и да принуждаваш някого да остане в този живот, когато работата на тялото му е приключила. Предупреждаваше ме да не използвам Умението върху него. Казах ѝ, че той е много по-силен в тази област от мен и че е по-способен да насочи този талант към себе си, ако го пожелае. Но не го желае. Тъй че ще уважа избора му. Но знам, че Сенч се възползва от тази магия. Поддържа се толкова енергичен, колкото беше при първата ни среща.