Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Трябва да бъда до малката си сестра. Майка ми щеше да очаква това от мен. И не мога да позволя да остане тук — заяви тя. Погледна ме и прочетох в очите ѝ съчувствие за това, което знаеше, че изпитвам. Съчувствие, но не милост. — Може би ако намеря добра гледачка за нея в Бъкип, би могла да придружава от време на време Пчеличка да се връща тук и да погостува — добави тя неуверено.

Усетих надигащия се в мен гняв. Коя беше тя да оспорва, че съм способен да направя това? Отговорът дойде като студена вода, плиснала в лицето ми. Беше дъщерята, която бях изоставил, за да мога да служа на своя крал. Дъщерята, отгледана от друг мъж. Повече от всеки друг на света имаше правото да вярва, че съм некадърен родител. Извърнах очи от двете си дъщери.

— Ако я вземеш, ще съм сам тук. — Думите прозвучаха толкова самосъжалително, че мигновено се разкаях за тях.

Копривка заговори тихо и по-нежно, отколкото заслужаваше подобен егоизъм.

— Тогава отговорът е ясен. Затваряш Върбов лес. Оставяш персонала да го поддържа. Стягаш си багажа. Връщаш се с мен в замъка Бъкип.

Отворих уста да отвърна и не можах да измисля какво да кажа. Никога дори не бях обмислял идеята, че един ден бих могъл да се върна в Бъкип. Сърцето ми почти подскочи при тази мисъл. Не беше нужно да стоя пред тази бездна на самотата. Можех да избягам от нея. В Бъкип щях отново да виждам стари приятели, коридорите на замъка, кухните, парилните, конюшните, стръмните улици на градчето…

Също толкова внезапно ентусиазмът ми умря. Без Моли, без Бърич, без Искрен, без Умен. Без Нощни очи. Зейналата празнота се разширяваше, докато всяка припомнена смърт ме удряше в лицето.

Без Шута.

— Не — заявих. — Не мога. Нищо няма за мен там. Само политика и интриги.

Съчувствието, което бях видял на лицето ѝ, угасна.

— Нищо. — Изрече думата с присвити устни. — Само мен. — Покашля се. — И Сенч, и Предан, и Кетрикен, и Шишко.

— Нямах това предвид. — Изведнъж се почувствах твърде уморен да обяснявам. Все пак опитах. — Замъка Бъкип, който познавах, отдавна го няма. А животът там продължава без мен твърде дълго. Не знам как бих се вместил там тепърва. Не като Фицрицарин Пророка, определено. Нито като убиеца и шпионина за кралската фамилия. Нито като Том Беджърлок, слугата. Един ден ще дойда да погостувам за седмица или дори за месец, и тогава ще се видя с всички. Но не за да остана, скъпа. Никога повече няма да живея там отново. Още повече пък сега. Мисълта да отида някъде сега, да се срещам със стари приятели, да ям и да пия, да се смея и да говоря… не. Нямам сили за това.

Тя стана и дойде при мен. Застана зад стола ми и отпусна ръце на раменете ми.

— Разбирам. — Имаше снизхождение в гласа ѝ заради необмислените ми думи. Имаше го това в нея, способността да прощава лесно. Представа нямах откъде го е научила. Това ме унизи: знаех, че не го заслужавам. Тя продължи: — Надявах се да е другояче, но разбирам. И може би напролет ще се чувстваш другояче. Може би дотогава ще си готов да дойдеш и прекараш повече време с нас.

Въздъхна, стисна раменете ми за последен път и се прозя като котка.

— Оо. Късно е станало. Трябваше отдавна да сложа Пчеличка в леглото. Утре трябва да тръгнем рано, а все още трябва да измисля как да я настаня по-удобно в кош. Трябва вече да си лягам.

Не отговорих. Нека да си легне и да поспи. На заранта, когато се опиташе да вземе Пчеличка, щях просто да кажа: „Не“. Но за нощта можех да го оставя. Изход на страхливец.

Пчеличка все още беше кръстосала крака, все още вторачена в огъня.

— Хайде, Пчеличке, време е за лягане — каза Копривка и се наведе да вдигне сестра си. Пчеличка завъртя раменцата си по добре познатия ми начин и се измъкна от ръцете на сестра си. Копривка отново се опита и детето отново се издърпа от нея. — Пчеличке!

Пчеличка вдигна лице и се загледа някъде между Копривка и мен.

— Не. Оставам с тате.

Никога не я бях чувал да говори толкова ясно. Това ме изуми и с усилие успях да не го издам на лицето си и в Умението.

Копривка замръзна. После бавно клекна до сестра си и се вгледа в лицето ѝ.

— Оставаш с тате? — Изрече всяка дума бавно и внимателно.

Пчеличка извърна рязко глава и не каза нищо повече. Гледаше встрани от двама ни, в тъмните ъгли на стаята. Копривка ме изгледа невярващо. Осъзнах, че може би за първи път чува сестра си да изговаря пълно изречение. Вниманието ѝ отново се върна към детето.

— Пчеличке, време е за лягане. Утре трябва да станем много рано. Ще яздиш с мен, дълга езда до едно място, наречено Бъкип. Толкова забавно ще бъде да видиш ново място! Тъй че ела да те занеса до леглото и да те завия.