Робин Хоб - Убиецът на Шута

— Слушаш ли? — попита сърдито Копривка и се сепнах. Тъмните ѝ очи можеха да мятат огън, точно като на майка ѝ.

— Не. Извинявай, не слушах. Мислех за всичките неща, на които трябва да я уча, и това ме разсея.

И ми даде повече основание от всякога да я пазя в безопасност с мен във Върбов лес. Спомних си една злополука с кон и изстинах. Ако Пчеличка беше надарена с Осезанието, то домът беше най-безопасното място за нея. Чувството срещу дарените с Осезание не беше толкова публично враждебно като някога, но старите навици на мислене умират трудно. Все още щеше да има доста хора в Бъкип, според които едно дете с Осезание се сервира най-добре обесено, изгорено и нарязано на парчета.

— А сега слушаш ли ме? — настоя Копривка. Откъснах с усилие погледа си от Пчеличка и я погледнах в очите.

— Да.

Тя прехапа устна замислено. Канеше се да ми предложи сделка, която не харесваше много.

— Връщам се тук след три месеца. Ако изглежда занемарена по какъвто и да е начин, взимам я с мен. И толкова. — Тонът ѝ омекна. — Но по всяко време преди това, разбереш ли, че си отхапал повече, отколкото можеш да сдъвчеш, уведоми ме и ще пратя да я приберат веднага. Или можеш сам да я доведеш в замък Бъкип. И ти обещавам, няма да кажа: „Предупредих те.“ Просто ще я поема.

Исках да ѝ кажа: „Това изобщо няма да се случи.“ Но през годините се бях научил да не изкушавам съдбата, защото винаги ми се беше струвало, че точно тези неща, за които се бях клел, че никога няма да направя, са тези, които в крайна сметка се оказваше, че правя. Тъй че кимнах на страховитата си дъщеря и отвърнах кротко:

— Това изглежда честно. Трябва да си легнеш и да поспиш, ако ще тръгваш рано.

— Трябва — съгласи се тя. Протегна ръка на детето. — Хайде, Пчеличке. Време е да си лягаме и двете, и никакви спорове.

Пчеличка клюмна. Неохотата ѝ беше явна. Намесих се.

— Аз ще я сложа да си легне. Казах, че мога да се грижа за нея във всяко отношение. Уместно е да започна още сега.

Копривка се поколеба.

— Знам какво ще направиш. Смяташ да я оставиш тук докато заспи до камината и после ще я занесеш в леглото ѝ както си е.

Погледнах я. Знаех какво си спомняме и двамата. Неведнъж бях заспивал край огнището на Бърич в конюшните, с парче сбруя или някоя проста играчка в ръцете. Винаги се събуждах под вълнено одеяло на постелята си близо до неговото легло. Подозирах, че е правил същото с Копривка, докато беше малка.

— Никой от нас не пострада от това — казах ѝ. Тя кимна бързо, с пълни със сълзи очи, обърна се и излезе.

Раменете ѝ бяха отпуснати и изгърбени. Беше надвита. И осиротяла. Беше пораснала жена, но майка ѝ бе умряла точно толкова внезапно, колкото мъжът, който я беше отгледал. И макар баща ѝ да стоеше пред нея, се чувстваше сама на света.

Самотата ѝ подсили моята. Бърич. Сърцето ми изведнъж закопня за него. Беше мъжът, при когото бих отишъл, онзи, на чийто съвет бих се доверил как да се справя със скръбта си. Кетрикен беше прекалено сдържана, Сенч — твърде практичен, Предан — твърде млад. Шутът също си бе отишъл.

Обуздах сърцето си да не задълбава повече в онези загуби. Това беше една от слабостите ми и Моли ме беше укорявала понякога затова, че ѝ се отдавам. Ако ме сполетеше нещо лошо, моментално го свързвах с всяко лошо нещо, което ме е споходило последната седмица или може да ме споходи в следващата. А когато станех тъжен, бях склонен да се въргалям в скръбта си, да струпам неволите си и да възлегна над тях като дракон над съкровище. Трябваше да се съсредоточа върху това, което имам, а не върху това, което съм изгубил. Трябваше да помня, че има утре и че току-що съм се посветил и на утрето на някой друг.

Погледнах Пчеличка и тя мигновено извърна очи. Въпреки болката в сърцето ми се усмихнах.

— Ние двамата… трябва да поговорим — казах ѝ.

Тя гледаше в огъня, неподвижна като камък. След това бавно кимна. Когато заговори, гласът ѝ беше тих и тънък, но ясен. Изричаше думите отчетливо, не като дете.

— Двамата наистина трябва да поговорим. — Погледна ме за миг. — Но никога не ми беше нужно да говоря на мама. Тя просто разбираше.

Не бях очаквал никакъв отговор от нея. С кимването и няколкото думи преди това тя вече бе надвишила почти цялата си предишна комуникация с мен. Беше ми проговаряла преди, прости молби, както когато поискаше още хартия или ѝ трябваше да ѝ наостря перо. Но това, това бе различно. Този път, докато гледах малката си дъщеря, онова, което осъзнах, ме смрази. Тя беше напълно различна от онова, което винаги бях мислил, че е. Усещането бе много странно, все едно познатото е рухнало под мен и се свличам в непознатото. Това беше моето дете, напомних си. Дъщерята, за която двамата с Моли бяхме мечтали толкова дълго. След странната бременност на Моли и раждането на Пчеличка се бях опитвал да се примиря с онова, което мислех, че е тя. В една нощ преди девет години бях преминал от страха, че любимата ми жена е изгубила ума си, в положението да бъда баща на едно мъничко, но съвършено бебе. През първите няколко месеца от живота ѝ се бях поддал на необузданите мечти, които всеки родител има за едно дете. Щеше да е умна и мила, и красива. Щеше да иска да научи всичко, на което Моли и аз имахме да я научим. Щеше да има чувство за хумор и да е любопитна, и весела. Щеше да ни е компания, докато отраства, и да, онази банална представа щеше да е утеха за нас в старостта ни.