Робин Хоб - Убиецът на Шута

После, докато седмиците, месеците и годините отминаваха, а тя не израстваше, нито проговаряше, бях принуден да си дам сметка за различията ѝ. Като червей, който бавно прояжда сърцевината на ябълка, знанието разяждаше сърцето ми. Тя не растеше, не се смееше, нито се усмихваше. Никога нямаше да е детето, което си бях представял.

Най-лошото бе, че вече бях отдал сърцето си на онова въображаемо дете и беше ужасно трудно да простя на Пчеличка, че не е такава. Съществуването ѝ превърна живота ми в гама от емоции. Трудно беше да убия надеждата си. Докато тя бавно развиваше умения, които други деца щяха да имат години по-рано, надеждата ми, че някак си, вече, тя става по-добре, лумваше в мен. Всяко рухване на тази напразна надежда беше по-тежко от предишното. Дълбоката тъга и разочарованието ми понякога отстъпваха пред хладния гняв към съдбата. При всичко това се ласкаех, че Моли не знае за тази моя двойственост към детето ни. За да прикрия колко трудно ми е да я приема такава, каквато е, станах страстно грижовен към нея. Не понасях никой друг да говори за различията ѝ като за недостатъци. Намирах ѝ всичко, което пожелаеше. Никога не очаквах да се опита да направи нещо, което не желае да опита. Моли оставаше в безоблачно неведение за това колко несравнима е Пчеличка с въображаемото дете, което бях сътворил. Изглеждаше доволна с дъщеря ни, до вдетиняване всъщност. Никога не бях имал сърце да я попитам дали понякога поглежда Пчеличка и съжалява, че не е друго дете. Отказвал бях да разсъждавам дали понякога я поглеждам и съжалявам, че изобщо я има.

Чудил се бях какво ли ще стане от нея, щом порасне, а ние остареем. Мислел бях, че рехавите ѝ думи означават, че е глуповата донякъде, и се бях отнасял с нея като с глупаче, до онази вечер, когато ме беше изумила при играта на запомняне. Едва в последната година бях намерил благоразумието да ѝ се радвам и да я приемам такава, каквато е. Най-сетне се отпуснах и извличах наслаждение от радостта, която носеше тя на майка си. Ужасните бури на разочарование бяха отстъпили на кротко примирение. Пчеличка беше такава, каквато беше.

Но сега Пчеличка ми говореше ясно и това събуди срам в мен. Преди ме беше удостоявала с простички изречения, оскъдни като златни монети с неясно изречените думи. Тази нощ бях изпитал такова облекчение, когато изрече онази първа простичка молба да остане с мен. Можеше да е малка, но можеше да говори. Защо срам? Засрамих се, че изведнъж бе станало толкова по-лесно да я обичам, отколкото докато беше няма.

Сетих се за старата басня и реших, че нямам избор. Щях да хвана копривата. Все пак подходих предпазливо.

— Не обичаш ли говоренето?

Тя поклати глава.

— Значи, мълчеше с мен, защото…

Светлоокият ѝ поглед ме стрелна отново.

— Не беше нужно да ти говоря. Имах мама. Бяхме заедно толкова много. Тя слушаше. Дори когато не можех да говоря ясно, можеше да различи какво искам да кажа. Разбираше без всичките думи, които ти трябват.

— А сега?

Раменцата ѝ се извиха настрани от мен, този разговор я смущаваше.

— Когато ми потрябва. Да съм в безопасност. Но преди беше по-безопасно да мълча. Да съм това, което слугите бяха свикнали, че съм. Повечето се държат добре с мен. Но ако изведнъж им заговоря, както говоря на теб, ако подслушат, че ти говоря така, ще ги е страх от мен. А после ще помислят, че съм заплаха за тях. Ще съм в опасност и от големите също.

Също? Направих скока.

— Както си от децата.

Кимване. Нищо повече от това и, разбира се, така трябваше да бъде. Разбира се.

Беше толкова зряла. Толкова възрастна. Това тънко гласче изричаше толкова възрастни думи. И толкова смразяващо беше да чувам преценката ѝ за положението все едно, че беше Сенч, а не малкото ми момиче. Бях се надявал да ми говори с прости изречения; простата логика на едно дете щеше да ме зарадва. Но махалото се беше люшнало в другата посока и от примирение, че дъщеря ми е няма и глуповата, изведнъж изпитах страх, че разсъждава неестествено сложно и че може би е измамна.

Тя погледна в краката ми.

— Вече те е малко страх от мен.

Кимна, сгъна малките си длани на кръстосаните си крачета и зачака да излъжа.

— Притеснен съм. Не уплашен — признах с неохота. Помъчих се да намеря правилните думи, но не можах. Спрях се на: — Аз съм… удивен. И малко притеснен от това, че можеш да говориш толкова добре, и изобщо не съм предполагал, че си способна на такава мисъл. Изнервящо е, Пчеличке. Все пак те обичам много повече, отколкото се боя от теб. И с времето ще привикна с… това, което си.